— Заситка — промърмори той под носа си, отчупи от хрускавата коричка и я загриза. Изражението му бързо се промени и той с наслада дояде питката.
— Стига толкова, стига толкова! — разсмяха се елфите. — Колкото изяде, вече стига за цял ден тежък път.
— Мислех, че е просто нещо като ония питки-заситки, които правят хората от Дейл за пътуване из Пущинака — каза джуджето.
— Така е — отвърнаха те. — Но ние го наричаме лембас или пътен хляб; той дава повече сили от което и да било човешко ястие и по думите на всички е далеч по-приятен ох заситката.
— Наистина е тъй — каза Гимли. — По-хубав е дори от медените питки на Беорнингите, а това е голяма похвала, защото не знам подобри пекари от Беорнингите; пък и напоследък те не проявяват желание да предлагат питките си на пътниците. Вие сте любезни домакини!
— И все пак ви съветваме да пестите храната — казаха те. — Яжте по малко и само при нужда. Защото ви даваме тия питки за времето, когато всичко друго ще свърши. Те ще останат меки още много дни, ако не ги начупите и ги пазите обвити в листа, както ги донесохме. Една от тях може да крепи пътника през целия тежък ден, та бил той дори някой от високите хора на Минас Тирит.
След това елфите разгънаха и раздадоха на всекиго от Отряда дрехите, които бяха донесли. За всеки имаше качулка и плащ според ръста му, ушити от лекия, но топъл копринен плат, който тъчаха Галадримите. Трудно бе да се каже какъв е цветът им: изглеждаха сиви с оттенъка на здрач под дърветата, но ако се раздвижеха или попаднеха под друго осветление, ставаха зелени като засенчени листа, кафяви като угари привечер или сумрачно сребристи като вода под звездите. Всеки Плащ се закопчаваше на шията с брошка във формата на зелен лист със сребърни жилки.
— Вълшебни ли са тия плащове? — обади се Пипин и смаяно ги огледа.
— Не знам како имаш предвид — отвърна водачът на елфите. — Дрехите са хубави и платът е добър, защото е изтъкан в тази страна. Разбира се, това е елфическо облекло, ако такъв е смисълът на въпроса ти. Лист и клон, вода и камък — те сбират цвета и красотата на всички тия неща, които обичаме под здрача на Лориен, защото каквото и да излезе изпод ръцете ни, влагаме в него мисълта за онова, което обичаме. Ала дрехите не са брони и не ще отклонят копие или меч. Ще ви служат добре — те са леки за носене, топли или прохладни в зависимост от времето. И ще ви окажат неоценима помощ, за да се укриете от неприятелски очи, независимо дали бродите сред камъни или сред дървета. Наистина сте заслужили най-високата благосклонност на Владетелката. Самата тя заедно със свитата си изтъка плата; а ние никога до днес не сме дарявали чужденци с носията на нашия народ.
След закуска Отрядът се сбогува с ливадата край фонтана. Мъка тегнеше в сърцата им; бяха обикнали това прекрасно място като роден дом, макар че не можеха да изброят колко дни и нощи са прекарали тук. Докато стояха, загледани за миг към блесналата под слънцето вода, по зелената трева се зададе Халдир. Фродо радостно го поздрави.
— Завърнах се от Северните граници — каза елфът — и отново ме пращат за ваш водач. Облаци от пара и дим изпълват Смутнолейската долина, тревожни са планините. Грохот долита от земните недра. Ако някой от вас бе решил да се върне на север, към дома, нямаше да може да мине по този път. Но да вървим! Сега пътят ви води на юг.
Закрачиха през Карас Галадон и зелените пътища бяха пусти, но из дърветата над тях нашепваха и пееха безброй гласове. Пътниците вървяха мълчаливо. Най-сетне Халдир ги поведе по южните склонове на хълма и отново стигнаха до огромната порта, окичена с лампи; излязоха по белия мост и напуснаха града на елфите. Отклониха се от павирания път и поеха по пътека, която минаваше и отминаваше през гъсталак от малорни, лъкатушеше през хълмисти гори, изпълнени със сребристи сенки, и водеше все надолу, на югоизток, към бреговете на Реката.
Бяха извървели десетина мили и наближаваше пладне, когато достигнаха висока зелена стена. Минаха през един отвор и изведнъж излязоха на открито. Пред тях се простираше дълга ливада с ослепително зелена трева, сред която под слънцето проблясваха цветчетата на златния еланор. Ливадата се преливаше в златна ивица земя с ясно очертани граници — отдясно, на запад, се лееше искрящият Сребропът; отляво, на изток, Великата река влачеше необятните си, дълбоки и мрачни води. И от двете страни горите продължаваха на юг, докъдето поглед стигаше, ала речните брегове бяха голи и безплодни. Нито един малорн не издигаше златни клони извън земите на Лориен.