Малко преди сливането на реките край брега на Сребропът имаше пристан от бял камък и бели греди. До него бяха закотвени множество лодки и баркаси. Някои бяха ярко оцветени и блестяха в сребро, злато и зеленина, но повечето бяха бели или сиви. За пътниците бяха приготвени три малки сиви лодки и елфите подредиха багажа им вътре. Добавиха и топчета въже, по три за всяка лодка. Въжето изгледаше тънко, но здраво, меко като коприна и сиво на цвят като елфическите плащове.
— Какво е това? — запита Сам и повдигна едно топче, което лежеше на ливадата.
— Въже, разбира се! — отвърна един елф откъм лодките. — Никога не пътувай без въже! И то не какво да е, а дълго, здраво и леко. Тия са тъкмо такива. Много пъти може да ви помогнат в беда.
— Няма нужда да ми го казвате! — заяви Сам. — Тръгнах без въже и оттогава до днес все се тревожа. Питах се обаче от какво са направени тия, защото разбирам нещичко от въжарство — семеен занаят, може да се каже.
— Изработени са от хитлаин — каза елфът, — но няма време да те уча как се правят. Ако знаехме, че това изкуство ти доставя удоволствие, можехме много да ти разкрием. Но сега — уви! — ще трябва да се задоволиш с подаръка, освен ако някой ден не се завърнеш насам. Дано ти послужи добре!
— Елате! — каза Халдир. — Вече всичко е готово. Качете се в лодките. Но внимавайте отначало!
— Послушайте го! — казаха останалите елфи. — Тия лодки са изработени изкусно, леки са и не приличат на лодките на другите народи. Колкото и да ги товарите, не ще потънат, ала в несръчни ръце стават своенравни. Преди да потеглите надолу по течението, разумно ще е да свикнете с качването и слизането тук, където има пристан.
Отрядът се настани по следния начин: в едната лодка бяха Арагорн, Фродо и Сам; в другата — Боромир, Мери и Пипин; а в третата — Леголас и Гимли, които вече бяха неразделни приятели. В последната лодка бяха струпани повечето багажи и запаси. Лодките се движеха и управляваха с весла с къси дръжки и широки листовидни гребла. Когато всичко бе готово, Арагорн ги поведе на пробно плуване нагоре по Сребропът. Течението беше бързо и те напредваха бавно. Сам седеше на носа, здраво стискаше борда и жално се озърташе към брега. Слънчевите лъчи, танцуващи по водата, го заслепяваха. Отвъд зелените поля на Носа дърветата се спускаха досами водата. Тук-там по трептящата вода се люшкаха златни листа. Въздухът бе ясен и спокоен, царуваше тишина, нарушавана само от небесната песен на чучулигите.
Заобиколиха един остър завой на реката и изведнъж видяха по течението да слиза към тях огромен лебед. Водата се къдреше от двете страни на бялата гръд под извитата шия. Клюнът му блестеше като полирано злато, очите му искряха като черен кехлибар сред жълти скъпоценни камъни; грамадните бели криле бяха леко надигнати. Той наближи, по реката долетя музика и пътниците внезапно разбраха, че това е кораб, изграден и изваян като птица с цялото елфическо изкуство. Двама елфи в бели одежди го управляваха с черни весла. В средата на кораба седеше Келеборн, а зад него, висока и бяла, стоеше Галадриел; тя бе окичила косата си с венче от златни цветя, в ръцете си държеше арфа и пееше. Печално и сладко звучеше гласът й в прохладния чист въздух.
Когато корабът-лебед се приближи, Арагорн спря лодката си. Владетелката привърши песента и ги поздрави.
— Дойдохме за последно сбогом — каза тя — и за да ви изпратим с благословията на нашата страна.
— Макар да бяхте наши гости — каза Келеборн, — още не сте споделили трапезата ни, затова ви каним на прощална гощавка тук, между двете течения, които ще ви отнесат далеч от Лориен.