— Не беше балрог — обади се Фродо, все още тръпнейки от обзелия го хлад. — Беше нещо по-студено. Мисля, че беше… — Той се поколеба и замълча.
— Какво мислиш? — нетърпеливо запита Боромир и се протегна от лодката си, сякаш се мъчеше да зърне лицето на Фродо.
— Мисля… Не, няма да кажа — отвърна Фродо. — Каквото и да е било, падането му отчая враговете.
— Така изглежда — каза Арагорн. — Ала не знам къде са, колко са и какво се готвят да правят. Тази нощ никой не трябва да заспива! Сега мракът ни крие. Но кой знае какво ще ни разкрие денят? Пригответе оръжията си!
Сам седеше, почуквайки с пръсти по дръжката на меча си, сякаш броеше на пръсти, и гледаше нагоре към небето.
— Много странно — промърмори той. — Луната е една и съща в Графството и в Дивите земи или поне така би трябвало да бъде. Но или тя е объркала фазите си, или моите сметки са грешни. Сигурно си спомняте, господин Фродо, че когато лежахме на оня плоскоред върху дървото, луната старееше — една седмица след пълнолуние по моя преценка. А снощи бяхме вече от една седмица на път, когато взе, че изникна нова луна, тънка като изрязан нокът, сякаш никакво време не сме стояли в страната на елфите. Добре, ама аз със сигурност си спомням три нощи там, а ми се струва, че си припомням и още няколко, но бих се заклел, че не е било цял месец. Направо да си помисли човек, че времето там изобщо не тече!
— И може би така е било — каза Фродо. — Може би сред онази страна сме попаднали във време, което другаде отдавна е отминало. Мисля, че едва когато Сребропът ни отнесе към Андуин, сме се върнали във времето, което тече през простосмъртните земи на Великото Море. А и не си спомням никаква луна в Карас Галадон, нито стара, нито млада — само звезди нощем и слънце денем.
Леголас се размърда в лодката си.
— Не, времето никога не спира — каза той, — ала не навсякъде и във всичко промяната и растежът са еднакви. За елфите светът се движи едновременно много бързо и много бавно. Бързо, защото те самите малко се променят, а всичко друго отлита това е скръб за тях. Бавно, защото за себе си те не броят бягащите години. Отминаващите сезони са само вечно повтарящи се вълнички сред дългия поток. И все пак рано или късно всичко под слънцето си има край.
— Но в Лориен стареенето е бавно — каза Фродо. — Силата на Владетелката го възпира. Богати са, макар да изглеждат кратки, часовете в Карас Галадон, където Галадриел владее Елфическия пръстен.
— Това не бива да се изрича извън Лориен, дори пред мене — каза Арагорн. — Не го повтаряй! Но така е, Сам — в онази страна губиш броя на дните. Времето е текло край нас бързо, както става с елфите. Докато се бавехме там, във външния свят старата луна е отминала, нова е израснала и изчезнала. И снощи пак изгря млада луна. Зимата почти свършва. Времето ни носи към пролет, но малко надежди обещава тя.
Нощта отмина безшумно. Повече не чуха ни глас, ни зов отвъд водата. Свити в лодките, пътниците усетиха как времето се променя. Под огромните влажни облаци, нахлули откъм юг и далечните морета, въздухът стана по-топъл и напълно неподвижен. Набегът на Реката върху скалите из Бързеите сякаш звучеше по-гръмко и по-близо. От клоните на дърветата над тях взеха да се ръсят капки.
Когато изгря денят, от околния свят лъхаше меко и печално настроение. Зората бавно се преля в бледа разсеяна светлина, под която предметите не хвърляха сенки. Над Реката се носеха изпарения и бяла мъгла обвиваше плажовете; отвъдният бряг не се виждаше.
— Не понасям мъглата — каза Сам, — но тази изглежда добре дошла. Сега може би ще успеем да се измъкнем, без да ни видят ония проклети гоблини.
— Може би — каза Арагорн. — Но трудно ще открием пътека, ако по-късно мъглата не се поразсее. А трябва да намерим пътека, щом искаме да минем Сарн Гебир и да стигнем до Емин Муил.
— Не виждам защо трябва да минем Бързеите или изобщо да следваме Реката по-нататък — каза Боромир. — Щом Емин Муил е пред нас, можем да захвърлим тия орехови черупки и да се отправим на югозапад, докато стигнем до Ентомил — прекосяваме го и сме в моята страна.
— Можем, ако отиваме към Минас Тирит — каза Арагорн. — Но още не сме съгласували това. А и такъв път може да бъде по-опасен, отколкото изглежда. Долината на Ентомил е ниска и мочурлива, мъглата там е смъртоносна заплаха за пеши и натоварени пътници. Няма да изоставя лодките, докато не се наложи. По Реката поне не можем да объркаме пътя.