— Но Врагът държи източния бряг — каза Боромир. — И дори да минеш здрав и читав Портата на Аргонат и да стигнеш до Остроскал, какво ще правиш после? Може би ще скочиш по Водопада и ще се приземиш в блатата?
— Не! — отвърна Арагорн. — Да речем, че ще пренесем лодките по древния път до подножието на Раурос и там отново ще поемем по водата. Не знаеш ли, Боромире, или предпочиташ да забравиш Северната стълба и високия престол над Амон Хен, сътворени по времето на великите крале? Аз поне имам намерение отново да застана на онова възвишение, преди да избера по-нататъшния си път. Може би там ще видим някой знак, който да ни упъти.
Боромир дълго се противи на този избор, но когато стана ясно, че Фродо ще следва Арагорн навсякъде, се предаде.
— Мъжете от Минас Тирит не са свикнали да изоставят другарите си в беда — каза той, — а моята сила може да ви потрябва, ако изобщо стигнете до Остроскал. Ще дойда до високия остров, но не по-нататък. Оттам ще завия сам към дома, ако с помощта си не съм заслужил да ме възнаградите с малко дружба.
Денят напредваше и мъглата се бе поразсеяла. Решиха Арагорн и Леголас веднага да тръгнат напред по брега, а другите да останат при лодките. Арагорн се надяваше да открие път, по който да пренесат лодките и багажа до по-спокойните води отвъд Бързеите.
— Елфическите лодки може и да не потънат — каза той, — но това не значи, че ще минем живи през Сарн Гебир. Още никой не е успял да го стори. Хората от Гондор не са проправили път из тази област, защото и в най-славните им години тяхното царство не е стигало по Андуин по-нагоре от Емин Муил, но някъде по западния бряг има път за пренасяне на лодки, стига да успея да го намеря. Не може да е изчезнал; леки лодки често пътуваха от Дивите земи до Осгилиат и продължаваха да се движат допреди няколко години, когато орките от Мордор взеха да се множат.
— Рядко през живота си съм виждал лодка да иде от Севера, а орките дебнат по източния бряг — каза Боромир. — Дори да намериш пътека, заплахите ще се множат с всяка измината миля.
— Заплахи дебнат по всички пътища на юг — отвърна Арагорн. — Чакайте ни един ден. Ако не се върнем в този срок, ще знаете, че наистина ни е сполетяло зло. Тогава ще трябва да изберете нов водач и да го следвате както можете.
С натегнало сърце Фродо гледаше как Арагорн и Леголас се изкачват по стръмния бряг и изчезват в мъглите, но страхът му се оказа неоснователен. Бяха минали само два-три часа и едва бе настъпило пладне, когато сенчестите силуети на разузнавачите се появиха отново.
— Всичко е наред — каза Арагорн, като се спусна по стръмното. — Има пътека и тя води към добър пристан, който все още може да се използва. Разстоянието не е голямо — началото на Бързеите е само половин миля по-надолу, а те са дълги малко повече от миля. Недалече зад тях течението отново е чисто и спокойно, макар и бързо. Най-тежката ни задача ще бъде да пренесем лодките и багажа до стария товарен път. Намерихме го, но тук той е доста далече от водата и минава под прикритието на една скална стена на повече от фурлонг от брега. Не открихме къде е северният пристан. Ако още съществува, трябва да сме го отминали снощи. Може дълго да се борим с течението нагоре и пак да го пропуснем сред мъглата. Боя се, че сега ще трябва да изоставим Реката и както можем, да се отправим оттук към товарния път.
— Даже всички да бяхме Големи хора, пак нямаше да е лесно — каза Боромир.
— И все пак ще опитаме такива, каквито сме — каза Арагорн.
— О, да, ще опитаме — обади се Гимли. — Нозете на хората ще изостанат по тежкия път, а джуджето ще продължи, та дори ако товарът е двойно по-тежък от него, уважаеми Боромире!
Задачата наистина се оказа тежка, но в края на краищата успяха да се справят. Извадиха багажите от лодките и ги изкачиха до върха на стръмнината, където имаше равна площадка. После изтеглиха лодките от водата и ги пренесоха нагоре. Те се оказаха много по-леки, отколкото бяха очаквали. Дори Леголас не знаеше от какво дърво, израсло в елфическата страна, са изработени; материалът бе здрав, ала удивително лек. Мери и Пипин сами можеха спокойно да носят лодката си по равното. Независимо от това, нужна бе цялата сила на двамата мъже, за да ги вдигнат и пренесат през местата, които Отрядът трябваше да прекоси. От Реката нагоре се издигаше пущинак, хаотично осеян със сиви варовикови грамади и безброй ями, закрити от бурени и храсталаци; имаше къпинови гъсталаци и долчинки с отвесни стени; тук-там се срещаха мочурливи езерца, подхранвани от водите, които се процеждаха по скалните тераси.