Боромир и Арагорн пренесоха лодките една по една, докато останалите пъхтяха и се катереха подир тях с багажа. Накрая всичко бе преместено и струпано на товарния път. Тогава заедно потеглиха напред без повече пречки освен пълзящите стъбла на шипките и многобройните нападали камъни. Над ронливата скална стена все още висяха мъгливи воали, а отляво омара забулваше Реката — чуваха я как връхлита и се пени по острите издатини и каменни зъби на Сарн Гебир, но не можеха да я видят. Два пъти минаха по маршрута, докато пренесоха невредимо всичко до южния пристан.
Там товарният път отново завиваше към водата и леко се спускаше до плитчините на малък вир. Той сякаш бе издълбан в брега не от човешка ръка, а от водата, която вихрено се спускаше от Сарн Гебир срещу нисък каменен кей, издаден навътре в течението. Зад него от брега се издигаше отвесна сива скала и по-нататък нямаше път за пешеходци.
Краткият следобед вече бе отминал и се спускаше мътен, облачен здрач. Седяха край водата и слушаха бурния напор и рев на скритите в мъглата Бързеи; налягаше ги умора и дрямка, а сърцата им бяха мрачни като чезнещия ден.
— Е, ето ни тук и тук ще трябва да прекараме още една нощ — каза Боромир. — Нуждаем се от сън и дори Арагорн да е склонен да мине нощем през Портата на Аргонат, всички сме страшно уморени… освен, несъмнено, нашето яко джудже.
Гимли не отговори — той седеше и клюмаше.
— Сега трябва да си починем хубаво — каза Арагорн. — Утре пак ще се наложи да пътуваме по светло. Ако времето не се промени и не ни изиграе отново, имаме добър шанс да се изплъзнем невидими за очите по източния бряг. Но тази нощ трябва да се редуваме да бдим по двойки: три часа сън и един час на стража.
Тази нощ не се случи нищо лошо, само набързо преръмя около час преди разсъмване. Потеглиха веднага щом просветля. Мъглата вече оредяваше. Държаха плътно до западния бряг и съглеждаха ниските скали, които се издигаха все по-нагоре, превръщаха се в сенчести стени, потопили нозе в забързаната река. Към средата на утрото облаците се спуснаха по-ниско и заваля като из ведро. Пътниците разстлаха над лодките кожени покривала, за на не ги залее пороят, и се оставиха на волята на течението; през сивите дъждовни завеси не виждаха почти нищо напред и настрани.
Дъждът обаче не трая дълго. Небето горе бавно се проясни, после облаците изведнъж се разкъсаха и провлечените им ресни се помъкнаха нагоре по Реката на север. Мъглите и изпаренията изчезнаха. Пред пътниците са разкри широко дефиле с огромни скални стени, по които редки криви дървета се вкопчваха в издатини и пукнатини. Каналът се стесни и Реката стана по-бърза. Сега се носеха напред почти без надежда да спрат или да завият назад, каквото и да се изпречи насреща. Над тях имаше коридор от бледосиньо небе, наоколо — мрачната, засенчена Река, а отпред — черните, закриващи слънцето хълмове Емин Муил, в които не се виждаше никакъв отвор.
Вперил поглед напред, Фродо съзря как от далечината се приближават две огромни скали — те приличаха на грамадни кули или каменни колони. Възправяха се високи, отвесни и злокобни от двете страни на течението. Помежду им се появи тясна пролука и Реката връхлиташе с лодките към нея.
— Вижте Аргонат, Колоните на Кралете! — извика Арагорн. — Скоро ще минем през тях. Дръжте лодките колкото се може по-далеч една от друга! Не се отделяйте от средата на течението!
Докато Фродо се носеше към тях, огромните колони израснаха като кули насреща му. Стори му се, че това са гиганти, безмълвни, но заплашителни титанични сиви силуети. После видя, че те наистина са изваяни и оформени от човешка ръка — древно изкуство и могъщество бе работило по скалите и през слънцето и дъждовете на безброй забравени години те бяха запазили величествените образи, изсечени в тях. На грамадни пиедестали, чиито основи тънеха в дълбоките води, стояха двама велики каменни крале — макар и с напукани чела и изтрити от времето очи, те все още гледаха навъсено на север. Левите им ръце бяха издигнати с длани напред в предупреждаващ жест; в десниците си стискаха секири; на главите им имаше полуразрушени Шлемове и корони. Те и до днес излъчваха огромна сила и величие — безмълвни пазители на отдавна изчезнало кралство. Благоговение и страх обзеха Фродо, той се захлупи по лице, затвори очи и не посмя да погледне нагоре, докато ладията наближаваше колоните. Дори Боромир приведе глава, когато лодките се стрелнаха, крехки и мимолетни, през вечната сянка на стражите на Нуменор. Тъй навлязоха в мрачната бездна на Портата.