От двете им страни страховити скали се издигаха отвесно към незнайни висоти. Неясното небе бе нейде далече горе. Ехото удвояваше рева на черните води, а вятърът пищеше над тях. Свит на колене, Фродо чу как Сам отпред мърмори и стене:
— Що за място! Що за ужасно място! Само ме пуснете да се махна от тая лодка и вече кракът ми няма да стъпи в локва, да не говорим за река!
— Не бойте се! — изрече странен глас зад тях.
Фродо се обърна и видя Бързоход, ала това вече не бе Бързоход, нямаше го остарелия сред дъждове и бури Скиталец. Горд и напет, на кърмата седеше Арагорн, син на Араторн, и управляваше лодката с умели удари на греблото; качулката му бе отметната назад и черните му коси се развяваха по вятъра, светлина блестеше в очите му — един крал се завръщаше от изгнание в родната страна.
— Не бойте се! — каза той. — Отдавна желаех да видя образите на своите древни прадеди Исилдур и Анарион. Няма от какво да се бои в тяхната сянка Елесар Елфическия камък, син на Араторн от рода на Исилдуровия син Валандил и наследник на Елендил!
После светлината в очите му помръкна и той заговори за себе си:
— Бих искал Гандалф да е тук. Как копнее сърцето ми за Минас Анор, за стените на моя град! Но накъде да тръгнем сега!
Бездната беше дълга и мрачна, изпълнена с шума на вятъра, връхлитащата вода и отекващите скали. Тя леко се отклоняваше на запад, тъй че отначало напред всичко бе тъмно, но скоро Фродо видя пред себе си висок светъл процеп, който непрестанно се разширяваше. Отворът бързо наближи, внезапно лодките се стрелнаха през него и се озоваха навън, сред изпълнени с ясна светлина простори.
Отдавна бе прехвърлило пладне; слънцето сияеше сред ветровитото небе. Укротените води се разливаха в широко овално езеро — бледият Нен Хитоел, ограден от стръмни сиви хълмове, чиито подножия бяха окичени с дървета, но голите им темета хладно блестяха под слънчевите лъчи. На южния край се издигаха три върха. Централният стоеше малко по-напред, откъснат от останалите — остров сред водите, край който Реката протягаше бледи, искрящи ръце. Отнейде долиташе по вятъра дълбок грохот като далечна гръмотевица.
— Вижте Тол Брандир! — посочи Арагорн на юг към високия връх. — Отляво е Амон Лав, а отдясно Амон Хен, Хълмовете на Слуха и на Зрението. В епохата на великите крале горе е имало високи тронове и стражата наблюдавала оттам. Ала казват, че ни човек, ни звяр е стъпвал на Тол Брандир. Ще стигнем до тях, преди да паднат нощните сенки. Чувам как зове вечният глас на Раурос.
Отрядът си почина, плавайки бавно по течението, което минаваше през средата на езерото. Похапнаха, после поеха веслата и забързаха напред. Склоновете на западните хълмове потънаха в сянка. Слънцето стана червено и кръгло. Тук-там надничаха мъгливи звезди. Пред тях се извисяваха трите върха, тъмнеещи в здрача. Ревеше могъщият глас на Раурос. Нощта вече бе паднала над прииждащите води, когато пътниците най-сетне стигнаха сянката на хълмовете.
Отминал бе десетият ден от пътуването им. Дивите земи оставаха назад. Не можеха да продължат, без да направят избор между източния и западния път. Пред тях бе последният етап на Похода.
Глава 10
Краят на задругата
Арагорн ги поведе към десния ръкав на Реката. Тук, на западния бряг, под сянката на Тол Брандир, от подножието на Амон Хен към водата се спускаше зелена морава. Зад нея се издигаха първите полегати склонове на хълма, покрити с горички, и дърветата се простираха на запад покрай извитите езерни брегове. Едно поточе подскачаше надолу да напои тревата.
— Тук ще почиваме тази нощ — каза Арагорн. — Това е поляната Парт Гален — прекрасно място в някогашните летни дни. Да се надяваме, че злото още не е стигнало дотук.
Изтеглиха лодките на зеления бряг и устроиха бивака си край тях. Оставиха часови, но нито видяха, нито чуха враговете. Ако Ам-гъл бе успял да ги проследи, във всеки случай оставаше невидим и безмълвен. Въпреки това с напредването на нощта Арагорн ставаше все по-неспокоен, често се мяташе насън и се будеше. В малките часове той стана и се приближи до Фродо, който бе на стража.
— Защо не спиш? — запита Фродо. — Не ти е дошъл ред да пазиш.
— Не знам — отвърна Арагорн, — но в съня ми прииждат сянка и заплаха. Добре ще е да извадиш меча си.
— Защо? — учуди се Фродо. — Врагове ли има наблизо?
— Да видим какво ще ни покаже Жилото — отговори Арагорн.
Тогава Фродо измъкна от ножницата елфическия меч. За негов ужас ръбовете неясно заблестяха в нощта.