— Орки! — каза той. — Не много близо, но, изглежда, и не достатъчно далеч.
— От това се боях — каза Арагорн. — Но може би не са отсам Реката. Жилото свети слабо и навярно само подсказва, че съгледвачи на Мордор скитат по склоновете на Амон Лав. Досега не съм чувал за орки по Амон Хен. Ала кой знае що може да се случи в тия злокобни дни, когато Минас Тирит вече не удържа бреговете на Андуин. Утре трябва да бъдем предпазливи.
Денят настъпи сякаш с огън и дим. Ниско над изтока се стелеха дълги черни облаци като пушек от пожарище. Изгряващото слънце ги обливаше отдолу с мрачни черни пламъци, но скоро то се издигна в ясното тебе над тях. Лъчите му позлатиха върха на Тол Брандир. Фродо се взря на изток, към високия остров. Склоновете му се изправяха отвесно над течението. Високо над скалните стени се издигаха стръмнини, по които корона подир корона се катереха дърветата, а още по-високо тъмнееха лицата на непристъпни зъбери, увенчани с огромно каменно острие. Наоколо му кръжаха безброй птици, но не се виждаше никакъв друг признак на живот.
Когато закусиха, Арагорн свика Отряда.
— Най-сетне дойде денят каза той, — денят на дълго отлагания избор. Какво ще стане с нашия Отряд, който досега пътуваше задружно? Дали да завием с Боромир на запад, към сраженията в Гондор, или да завием на изток, към Страха на Сянката, или да сложим край на задругата и всеки да избере пътя си както реши? Каквото и да е, трябва да го сторим бързо. Не можем да се бавим тук. Знаем, че Врагът е на източния бряг, ала се боя, че орките може вече да са отсам водата.
Настъпи дълго мълчание, никой не помръдна, никой не заговори.
— Е, Фродо — каза накрая Арагорн. — Боя се, че товарът се пада на теб. Ти си определен от Съвета за Носител. Само ти можеш да избереш пътя си. Не мога да те съветвам по този въпрос. Не съм Гандалф и макар че опитах да играя неговата роля, не знам какъв замисъл, каква надежда е имал за този час, ако изобщо се е надявал. По-вероятно ми се струва, че и да бе тук, изборът пак щеше да чака теб. Такава е съдбата ти.
Фродо не отговори веднага. После бавно изрече:
— Знам, че трябва да бързаме, ала не мога да реша. Товарът е тежък. Дайте ми още час и тогава ще говоря. Оставете ме сам!
Арагорн го изгледа с дружеска жал.
— Много добре, Фродо, сине Дрогов — каза той. — Ще имаш час и ще бъдеш сам. Ние ще останем тук. Но не отивай далече, откъдето не би могъл да ни извикаш.
Фродо поседя с наведена глава. Сам, който наблюдаваше господаря си загрижено, поклати глава и промърмори:
— Всичко е ясно като бял ден, но не ти е работа да се бъркаш сега, Сам Майтапер.
След малко Фродо се надигна и се отдалечи; Сам забеляза, че докато другите се удържаха и не поглеждаха към него, взорът на Боромир напрегнато следеше Фродо, докато не се изгуби сред дърветата в подножието на Амон Хен.
Бродейки отначало безцелно из гората, Фродо усети, че краката му го водят нагоре по склоновете на хълма. Откри пътека — полуизтрити останки от древен път. На стръмните места бяха изсечени каменни стъпала, сега изронени, пропукани и разцепени от дървесни корени. Известно време той се катери, без да се интересува накъде отива, докато не достигна тревиста площадка. Наоколо растяха калини, а в средата имаше широк плосък камък. Откъм изток високата полянка бе открита и сега я изпълваха първите слънчеви лъчи. Фродо спря и над останалата далече долу река се загледа към Тол Брандир и към птиците, кръжащи из въздушната бездна, която го делеше от непристъпния остров. Чуваше гласа на Раурос — могъщ рев, примесен с дълбок, тътнещ бумтеж.
Седна на камъка, подпря брада в шепите си и се загледа на изток, ала очите му не виждаха нищо. През ума му минаваше всичко, което бе станало, откакто Билбо напусна Графството, припомняше си и обмисляше всяка дума на Гандалф. Времето течеше, а той все още не стигаше до решение.
Внезапно се сепна от мислите — обзе го странното чувство, че отзад има някой, че го оглеждат недружелюбни очи. Скочи и се обърна, но за своя изненада видя само Боромир с усмихнато любезно лице.
— Боях се за теб, Фродо — каза той и пристъпи напред. — Ако Арагорн е прав и наблизо има орки, тогава никой от нас не би трябвало да броди сам, най-малко ти — толкова неща зависят от теб. А и сърцето ми нещо е натежало. Щом съм те намерил, може ли да постоя и да поприказваме? Това ще ме облекчи. Където са мнозина, всеки разговор се превръща в безконечен спор. Но двамина може би ще съумеят да открият мъдростта.