— Любезен си — отвърна Фродо. — Но не вярвам слова да ми помогнат. Защото знам какво трябва да направя, но се боя да го сторя, Боромире — боя се.
Боромир стоеше безмълвно. Ехтеше вечният рев на Раурос. Вятърът шепнеше в дървесните клони. Фродо потръпна.
Изведнъж Боромир прекрачи и седна до него.
— Сигурен ли си, че не страдаш излишно? — запита той. — Искам да ти помогна. Нужен ти е съвет в тежкия избор. Защо не приемеш моя?
— Мисля, че вече знам какъв съвет ще ми дадеш, Боромире — каза Фродо. — И той би изглеждал мъдър, ако не бе предупреждението на сърцето ми.
— Предупреждение? Против какво? — рязко запита Боромир.
— Против отсрочките. Против пътя, който изглежда по-лек. Против отказа от товара, който лежи на плещите ми. Против… е, щом трябва да го кажа, против вярата в силата и верността на Големите хора.
— Ала макар и да не сте знаели, тази сила дълго защитаваше далечната ви малка държавица.
— Не се съмнявам в доблестта на твоя народ. Но светът се променя. Стените на Минас Тирит може да са яки, ала това не стига. Ако рухнат — тогава?
— Ще паднем храбро в боя. Но все още има надежда стените да устоят.
— Няма надежда, докато Пръстенът съществува.
— А! Пръстенът! — каза Боромир и очите му светнаха. — Пръстенът! Не е ли странна съдба да се мъчим от толкова страхове и съмнения заради тъй дребен предмет! Тъй дребен! А аз го зърнах само за миг в Дома на Елронд. Не може ли пак да го видя?
Фродо вдигна очи. Сърцето му изведнъж изстина. Забеляза странен блясък в погледа на Боромир, ала лицето му бе все тъй любезно и приятелско.
— По-добре да стои скрит — отвърна той.
— Както искаш. Не ме интересува — каза Боромир. — Нямам ли право поне да говоря за него? Ти, изглежда, непрестанно мислиш само за силата му в ръцете на Врага — не как ще се използва за добро, а само за злото. Светът се променя, казваш. Ако не изчезне Пръстенът, Минас Тирит ще рухне. Но защо? Несъмнено, ако Пръстенът е у Врага. Но защо, ако той е у нас?
— Не беше ли на Съвета? — отвърна Фродо. — Защото не можем да го използваме и защото всичко, сторено с него, се превръща в зло.
Боромир се изправи и нетърпеливо закрачи наоколо.
— Само това знаеш — извика той. — Гандалф, Елронд… всички са те научили да го казваш. За себе си може и да са прави. Тия елфи, полуелфи и вълшебници навярно биха се провалили. Ала често се питам дали са мъдри или просто боязливи. Всеки с обичаите си. Нищо не може да поквари хората с честни сърца. Ние от Минас Тирит останахме предани през дългите години на изпитания. Не желаем могъществото на великите вълшебници, искаме само сила, за да се защитим, сила за правото дело. И виж ти! Тъкмо когато се нуждаем, случаят извежда на бял свят Всевластния Пръстен. Това е дар, казвам аз, дар за враговете на Мордор. Безумие е да не го използваме, да не обърнем силата на Врага против самия него. Безстрашните, безмилостните, само те ще постигнат победа. Какво ли не би могъл да извърши в този час един воин, един велик водач? Какво ли не би могъл да извърши Арагорн? Или ако той откаже, защо не Боромир? Пръстенът ще ми даде Повелителната сила. Как бих подгонил войските на Мордор и всички хора биха се сбрали под моето знаме!
Боромир крачеше напред-назад и говореше все по-силно. Той сякаш почти бе забравил за Фродо, а в речта му се мяркаха крепости, оръжия и военни сборове; той кроеше планове за бъдни велики съюзи и славни победи; поваляше Мордор и сам ставаше могъщ крал, благ и мъдър. Изведнъж спря и размаха ръце:
— И те ни казват да го захвърлим! — извика той. — Не казвам да го унищожим. Това би могло да е добро, ако разумът виждаше някаква надежда да го постигнем. Няма надежда. Единственият план, който ни предлагат, е някакъв си полуръст да тръгне слепешком към Мордор и да даде на Врага чудесна възможност да си го възвърне. Безумие! Ти сигурно го разбираш, приятелю — добави той, обръщайки се изведнъж към Фродо. — Казваш, че се боиш. И най-храбрите биха ти простили, ако бе тъй. Но не се ли бунтува всъщност здравият ти разум?
— Не, боя се — каза Фродо. — Просто се боя. Но се радвам, че те чух да говориш открито. Сега мислите ми се проясниха.
— Значи ще дойдеш в Минас Тирит? — викна Боромир. Очите му грейнаха, лицето му пламна от страст.
— Не ме разбра — каза Фродо.
— Но нали ще дойдеш, поне за малко? — настоя Боромир. — Моят град вече е наблизо; оттам до Мордор е почти толкова път, колкото и оттук. Дълго бродихме из Пущинака и преди да потеглиш, трябва да чуеш новини за делата на Врага. Ела с мен, Фродо. Щом ще тръгваш, нужна ти е почивка преди рискования поход.