Той дружески положи ръка върху рамото на хобита, но Фродо усети как дланта му трепери от потисната възбуда. Бързо отстъпи настрани и тревожно огледа едрия човек, почти двойно по-висок от него и многократно по-силен.
— Защо си толкова недружелюбен? — запита Боромир. Аз съм честен мъж, не съм крадец или грабител. Пръстенът ми трябва — знаеш това, но ти давам честна дума, че не желая да го задържа. Няма ли поне да ме оставиш да изпробвам плана си? Дай ми Пръстена на заем!
— Не! Не! — извика Фродо. — Съветът нареди аз да го нося.
— Врагът ще ни победи заради глупост — кресна Боромир. — Как ме ядосваш! Глупак! Упорит глупак! Доброволно бягаш към смъртта и проваляш делото ни. Ако някои сред простосмъртните имат право над Пръстена, това са хората от Нуменор, а не полуръстовете. Само нещастната случайност го е поставила в ръцете ти. Той би могъл да бъде мой. Мой ще бъде. Дай ми го!
Без да отговори, Фродо се отдръпна, докато големият плосък камък не остана помежду им.
— Хайде, хайде, приятелю! — каза Боромир с по-мек глас. Защо да не се отървеш от него? Защо да не се освободиш от съмнения и страх? Ако искаш, можеш да стовариш вината върху мен. Можеш да кажеш, че съм бил много силен и съм го отнел против волята ти. Защото аз съм прекалено силен за теб, полуръст — извика той, изведнъж скочи над камъка и се хвърли върху Фродо. Красивото му любезно лице бе отвратително изменено; в очите му пламтеше ярост.
Фродо се изплъзна настрани и пак мина зад прикритието на камъка. Само едно можеше да стори — треперейки, той дръпна верижката на Пръстена и бързо го надяна на пръста си в мига, когато Боромир отново скочи към него. Човекът ахна, спря, замаяно се вгледа в пустотата, сетне бясно затърча наоколо, търсейки насам-натам сред скалите и дърветата.
— Жалък мошеник! — изрева той. — Само да те спипам! Сега те разбрах. Искаш да отнесеш Пръстена на Саурон и да продадеш всички ни. Само изчакваше възможност да ни зарежеш в беда. Проклет да си ти и всички полуръстове, смърт и мрак за вас!
Кракът му се закачи за камък и той се просна по очи. Дълго лежа неподвижен, сякаш поразен от собственото си проклятие; после изведнъж заплака.
Надигна се, избърса с длан сълзите от очите си и извика:
— Какво казах? Какво направих? Фродо, Фродо! Върни се! Бях обезумял, но всичко мина! Върни се!
Никой не отговори. Фродо дори не чу виковете му. Той вече бе надалеч и слепешком подскачаше по пътеката към върха. Разтърсваха го ужас и скръб, пред мисления му взор още се мяркаше безумно яростното лице на Боромир с пламнали очи.
Скоро излезе сам на върха на Амон Хен и спря задъхан. Сякаш през мъгла видя широк плосък кръг, покрит с грамадни плочи; в средата върху четири гравирани колони се издигаше висок трон, до който се стигаше по дълга стълба. Изкачи се нагоре и седна на древното каменно кресло, тръпнейки като изгубено дете, което се е изкатерило на трона на планинските крале.
Отначало не видя почти нищо. Като че бе попаднал в мъглив свят, където имаше само сенки — Пръстенът бе на ръката му. После тук-там мъглата отстъпи и той зърна множество видения — дребни и ясни, сякаш на длан пред очите му, и все пак далечни. Нямаше звук, само ярки живи образи. Светът изглеждаше смален и безмълвен. Фродо седеше на Трона на Погледа над Амон Хен, Хълма на Окото, както го наричаха хората на Нуменор. На изток виждаше просторни неизследвани земи, безименни равнини и неизбродни гори. Погледна на север и Великата река се простря като панделка под него. Мъгливите планини стърчаха дребни и твърди като строшени зъби. Погледна на запад и видя необятните пасища на Рохан; зад тях като черен шип се издигаше Ортанк, кулата на Исенгард. Погледна на юг — под самите му нозе Великата река се къдреше като политнала вълна и рухваше в пенестата бездна на водопада Раурос; искряща дъга танцуваше над димящата мъгла. Видя и Етир Андуин, величествената делта на Реката, с безброй морски птици, кръжащи като бял прах в слънчевите лъчи, а под тях безконечните талази на сребристозеленото море.
Но накъдето и да погледнеше, виждаше признаците на войната. Мъгливите планини гъмжаха като мравуняци — орки излизаха от хиляди дупки. Под клоните на Мраколес хора и елфи се биеха на живот и смърт с хищни зверове. Земята на Беорнингите гореше; облак висеше над Мория; дим се издигаше от границите на Лориен.