Конници препускаха по тревата на Рохан; вълци изскачаха от Исенгард. От пристанищата на Харад потегляха бойни кораби; от изток непрестанно идеха хора — мечоносци, копиеносци, конни стрелци, колесници на вождове и товарни каруци. Раздвижваше се цялото войнство на Мрачния владетел. После, поглеждайки пак на юг, той съзра Минас Тирит. Далечен и красив изглеждаше градът — с бели стени, с множество кули, горд и чист на планинския си трон; стомана блестеше по бойниците му, флагове пъстрееха по кулите. Надежда трепна в сърцето на Фродо. Ала срещу Минас Тирит бе застанала друга крепост, по-грамадна и по-могъща. Погледът му неохотно се отправи натам, на изток. Мина над рухналите мостове на Осгилиат, над озъбените порти на Минас Моргул, над пълните с призраци Планини и се взря към Горгорот, долината на ужаса в страната Мордор. Мрак тегнеше там под ясното Слънце. Огън пламтеше сред пушека. Върхът на Съдбата гореше под огромни зловонни облаци. И най-сетне взорът му спря — стена над стена, бойница над бойница, черна, неизмеримо могъща, желязна планина, стоманена порта, елмазна кула, съзря я — Барад-дур, Крепостта на Саурон. Надеждата му изгасна.
И изведнъж усети Окото. В Черната кула имаше недремещо око. Знаеше, че то е доловило погледа му. Неудържима, свирепа воля имаше там. То се устреми към него; усети го почти като търсещ пръст. Съвсем скоро то щеше да го прикове, да разбере точно къде се намира. Ето, докосна Амон Лав. Взря се в Тол Брандир… той скочи от трона, сгуши се, прикрил глава със сивата си качулка.
Чу собствения си глас да крещи: Никога, никога? Или може би: Наистина ида, ида към теб! Не знаеше. После като мълния от някакво друго могъщо място в главата му нахлу нова мисъл: Свали го! Свали го! Безумецо, свали го! Свали Пръстена!
Двете сили се бореха в него. Увиснал за миг в съвършено равновесие между пронизващите им остриета, той се сгърчи от болка. Внезапно отново се осъзна. Не Гласът, не Окото, а Фродо — свободен да избира и само с един-единствен миг, за да го стори. Той свали Пръстена от ръката си. Бе коленичил под ясното слънце пред високия трон. Сякаш черна сянка мина като ръка над него; тя не улучи Амон Хен, протегна се на запад и се разсея. А после цялото небе бе чисто и синьо и по всяко дърво пееха птици.
Фродо се изправи на крака. Изпълваше го тежка умора, но волята му бе твърда и сърцето му леко. Сам си заговори на глас:
— Сега ще сторя каквото трябва. Поне едно е ясно: злото на Пръстена вече разяжда дори Отряда и трябва да го откъсна от тях, преди да е сторил нещо по-лошо. Ще тръгна сам. На едни не мога да вярвам, а тия, на които мога да се доверя, са ми прекалено скъпи — горкият Сам, Мери и Пипин. Бързоход също — сърцето му копнее за Минас Тирит и там ще е по-нужен сега, когато Боромир се поддаде на злото. Ще тръгна сам. Веднага.
Той бързо се спусна по пътеката до полянката, където го бе заварил Боромир. Там спря и се ослуша. Стори му се, че чува викове някъде долу, из крайбрежните гори.
— Навярно ме търсят — рече си той. — Питам се колко ли съм отсъствал. Сигурно часове. — Той се поколеба, после промърмори: — Какво мога да направя? Трябва да тръгна сега или никога. Втора възможност няма да имам. Непоносимо е да ги напусна така, без никакво обяснение. Но те сигурно ще разберат! Сам ще разбере. Пък и какво друго мога да направя?
Той бавно измъкна Пръстена и отново го надяна. Изчезна и се спусна по хълма, по-тих от шепота на вятъра.
Другарите му дълго стояха край брега. Известно време мълчаха и неспокойно се въртяха наоколо; сетне насядаха в кръг и заговориха. От време на време се мъчеха да приказват за други неща, за дългия път и многото приключения; разпитваха Арагорн за Гондорското кралство и древната му история, за останките от великите му дела, които още личаха из странните гранични области на Емин Муил — каменните крале, троновете Лав и Хен, огромната Стълба край водопада Раурос. Но мислите и словата им все се връщаха към Фродо и Пръстена. Какво щеше да избере Фродо? Защо се колебаеше?
— Мисля, че се пита кой път е по-отчаян — каза Арагорн. — И има защо. За Отряда пътят на изток сега е по-безнадежден от когато и да било, след като сме проследени от Ам-гъл и можем да се боим, че тайната на пътешествието ни вече е издадена. Но Минас Тирит не е по-близо до Огъня и до унищожаването на Товара. Бихме могли да се задържим там и храбро да се борим, ала няма надежда Владетелят Денетор и неговите хора да постигнат онова, което дори Елронд призна, че не е по силите му — завинаги да скрият Товара или да отблъснат цялата мощ на Врага, когато той дойде да го вземе. Кой път би избрал някой от нас на мястото на Фродо? Не знам. Сега наистина най-много ни липсва Гандалф.