— Горестна е загубата ни — каза Леголас. — И все пак трябва да решим без негова помощ. Защо да не изберем и тъй да помогнем на Фродо? Да го повикаме и да гласуваме! Аз ще гласувам за Минас Тирит.
— И аз — каза Гимли. — Разбира се, ние бяхме изпратени само да помагаме на Носителя по пътя — дотам, докъдето желаем; ни клетва, ни заръка задължава някой от нас да дири Върха на Съдбата. Тежка бе за мен раздялата с Лотлориен. Ала дойдох дотук и ето какво ще кажа: сега, когато заставаме пред сетния избор, за мен е ясно, че не мога да напусна Фродо. Бих избрал Минас Тирит, но ако той реши другояче, ще го последвам.
— И аз ще тръгна с него — каза Леголас. — Нечестно би било сега да кажа сбогом.
— Наистина би било предателство да го изоставим — каза Арагорн. — Но ако тръгнем на изток, не е нужно всички да тръгваме с него; даже мисля, че не бива. Рискът е отчаян — както за осмина, така и за трима, двама или един самотен пътник. Ако ме оставите да избирам, бих посочил трима спътници — Сам, който не би могъл другояче, Гимли и аз. Боромир ще се върне в своя град, където баща му и целият народ се нуждаят от него; натам би трябвало да тръгнат и останалите или поне Мериадок и Перегрин, ако Леголас не иска да ни напусне.
— Тая няма да стане! — викна Мери. — Не можем да оставим Фродо! Пипин и аз винаги сме имали намерение да вървим с него, където и да отиде, и още не сме се отказали. Досега не разбирахме какво значи това. Далеч оттук, в Графството или Ломидол, нещата изглеждаха другояче. Безумно и жестоко би било да пуснем Фродо в Мордор. Защо да не го спрем?
— Трябва да го спрем — каза Пипин. — Точно от това се бои той, сигурен съм. Знае, че няма да се съгласим да тръгне на изток. И не му харесва мисълта да покани със себе си някой от нас, горкият. Представете си: да тръгне сам към Мордор! — Пипин потръпна. — Но милият смешен стар хобит би трябвало да знае, че не е нужно да ни кани. Би трябвало да знае, че ако не можем да го спрем, то поне няма да го изоставим.
— Да ме прощавате — каза Сам. — Мисля, че изобщо не разбирате господаря ми. Той не се колебае накъде да тръгне. Естествено, не! Пък и каква полза от Минас Тирит? За него, искам да кажа, да ме прощавате, господин Боромир — добави той и се обърна.
Едва тогава откриха, че Боромир, който отначало седеше безмълвно извън кръга, сега е изчезнал.
— Ама къде е отишъл? — разтревожено извика Сам. — Напоследък ми изглеждаше малко странен. Но, така или иначе, тоя въпрос не го засяга. Както винаги казваше, той си отива у дома; не можем да го осъждаме. Но господин Фродо знае, че трябва да намери Пукнатините на Съдбата, ако може. Само че се бои. Сега, когато ножът опря в кокала, той е направо ужасен. Това го мъчи. Разбира се, той понаучи туй-онуй, тъй да се каже — а и всички ние, — откакто напуснахме родния край, иначе щеше тъй да се изплаши, че да запокити Пръстена в Реката и да си плюе на петите. Но все още прекалено се страхува, за да потегли. И не се тревожи за нас дали ще тръгнем с него, или не. Знае, че сме готови. И това е другото, което го безпокои. Ако се навие да потегли, ще иска да е сам. Помнете ми думата! Големи разправии ще паднат, като се върне. Защото той ще се навие яко или името му няма да е Торбинс.
— Вярвам, че говориш по-мъдро от всички нас, Сам — каза Арагорн. — И какво да правим, ако се окажеш прав?
— Да го спрем! Да не го пускаме! — викна Пипин.
— Дали? — промълви Арагорн. — Той е Носителят и съдбата на Товара тегне на плещите му. Не мисля, че имаме власт да го тласкаме в една или друга посока. А и не мисля, че ще успеем, ако опитаме. Други, далеч по-могъщи сили се намесват тук.
— Е, ще ми се Фродо да се „навие“, да се върне и да приключваме — каза Пипин. — Това чакане е ужасно! Времето сигурно е свършило?
— Да — каза Арагорн. — Часът отдавна отмина. Наближава пладне. Трябва да го повикаме.
В този миг се появи Боромир. Той излезе от горичката и безмълвно закрачи към тях. Лицето му изглеждаше строго и печално. Спря, сякаш броеше присъстващите, после седна настрана, забил поглед в земята.
— Къде беше, Боромире? — запита Арагорн. — Видя ли Фродо?
Боромир се поколеба за секунда.
— И да, и не — бавно отвърна той. — Да, намерих го малко по-горе на хълма и разговаряхме. Увещавах го да тръгне към Минас Тирит, а не на изток. Ядосах се и той ме напусна. Изчезна. Никога не бях виждал подобно нещо, макар да съм го чувал в приказките. Сигурно е надянал Пръстена. Повече не можах да го намеря. Мислех, че ще се върне при вас.