— Спокойно на път.
— Спокойно! — възкликна Сам. — Самичък и без мен да ви помагам? Не бих го понесъл, направо щях да си умра.
— Ще си умреш, ако тръгнеш с мен, Сам — каза Фродо, — а аз пък не бих понесъл това.
— Не е толкова сигурно, колкото ако ме бяхте изоставили — заяви Сам.
— Но аз отивам в Мордор.
— Много добре го знам, господин Фродо. Разбира се, че отивате. И аз идвам с вас.
— Хайде, Сам — каза Фродо, — не ми пречи! Другите всеки момент могат да се върнат. Ако ме заварят тук, ще трябва да споря, да обяснявам и вече няма да имам нито смелост, нито възможност да се измъкна. Трябва да тръгна веднага. Това е единственият начин.
— Разбира се, че е тъй — отвърна Сам. — Но не сам. Идвам и аз или никой няма да тръгне. Първо ще надупча всички лодки.
Фродо се разсмя. Сърцето му трепна от внезапна топлина и радост.
— Остави поне една — каза той. — Ще ни потрябва. Но не можеш да дойдеш тъй, без багаж, без храна, без нищо.
— Само минутка постойте и ще си взема нещата! — развълнувано извика Сам. — Всичко ми е готово. Мислех си, че днес ще тръгваме.
Той хукна към бивака, изрови раницата си от купчината, където я бе оставил Фродо, когато изпразваше лодката от багажа на спътниците си, грабна резервно одеяло и няколко допълнителни пакета храна и изтича назад.
— И тъй, целият ми план се провали! — каза Фродо. — Няма смисъл да се мъча да избягам от теб. Но съм доволен, Сам. Не мога да ти кажа колко съм доволен. Ела! Ясно е, че ни е писано да вървим заедно. Ще вървим, а другите дано намерят безопасен път! Бързоход ще се погрижи за тях. Не вярвам пак да се видим.
— Може би, господин Фродо. Може би — каза Сам.
Така Фродо и Сам потеглиха заедно към последния етап от Похода. Фродо заработи с веслото, отдалечиха се от брега и Реката бързо ги понесе по западния ръкав, край навъсените зъбери на Тол Брандир. Ревът на огромния водопад звучеше все по-близо. Дори с цялата помощ на Сам, трябваше много да се мъчат, докато пресекат течението под южния край на острова и докарат лодката на изток до отвъдния бряг.
Най-сетне отново слязоха на суша под южните склонове на Амон Лав. Там намериха закътан бряг, изтеглиха лодката високо над водата и старателно я скриха зад един грамаден камък. После нарамиха багажите и потеглиха, търсейки пътека, която да ги изведе по сивите хълмове Емин Муил и надолу — в Страната на Сянката.
Част втора
Двете кули
Книга трета
Глава 1
Гибелта на Боромир
Арагорн тичаше нагоре по хълма. От време на време се привеждаше към земята. Хобитите крачат леко и дори за Скиталец не е лесно да разчете стъпките им, но недалеч от върха едно поточе пресичаше пътеката и във влажната пръст той видя каквото търсеше.
— Правилно съм изтълкувал знаците — каза си той. — Фродо е бягал към върха. Питам се, какво ли е видял там? Но той се е върнал по същия път и отново е слязъл от хълма.
Арагорн се поколеба. Искаше сам да отиде до високия трон с надеждата да види нещо, което би го упътило в затруднението; но времето не чакаше. Внезапно се хвърли напред и изтича към върха, прекоси грамадните плочи, изкатери се по стъпалата. Седнал на високия трон, той се огледа. Но слънцето сякаш бе помръкнало и светът беше мъжделив и далечен. Взорът му описа пълен кръг от север до север, без да види нищо освен далечните хълмове; само на голямо разстояние забеляза пак огромна, подобна на орел птица да се рее нависоко из въздуха, слизайки бавно в широки кръгове към земята.
Докато гледаше, острият му слух долови звуци, долитащи отдолу, от горите по западния бряг на Реката. Той изтръпна. Раздадоха се викове и за свой ужас той различи сред тях пронизителните гласове на орките. Сетне изведнъж се разнесе дълбокият гърлен зов на мощен рог и екотът му заблъска хълмовете, заподскача из низините, издигайки се в могъщ вик над грохота на водопада.
— Рогът на Боромир! — извика Арагорн. — Той е в беда! — И като профуча по стъпалата, се впусна с огромни скокове надолу по пътеката. — Уви! Злата участ не ме напуска днес и всичко, що сторя, се обърква. Къде е Сам?
Той тичаше и виковете долитаха по-отблизо, но вече по-слаби; рогът свиреше отчаяно. Яростни и пискливи се надигаха крясъците на орките и внезапно зовът на рога секна. Арагорн се втурна по последния склон, но преди да достигне подножието на хълма, звуците заглъхнаха; а когато зави наляво и затича към тях, те взеха да се оттеглят, докато накрая престана да ги чува. С вик „Елендил! Елендил!“ той изтегли бляскавия си меч и връхлетя сред дърветата.