На една миля от Парт Гален, сред малка полянка недалеч от езерото, откри Боромир. Той седеше, облегнал гръб на едно грамадно дърво, сякаш си почиваше. Но Арагорн видя, че е пронизан от множество чернопери стрели; мечът още тежеше в десницата му, но бе пречупен досами дръжката; рогът, разцепен на две, се търкаляше до него. Наоколо и върху нозете му лежаха накуп съсечени орки.
Арагорн коленичи до него. Боромир отвори очи и се помъчи да заговори. Най-сетне думите бавно изпълзяха от устните му.
— Опитах да взема Пръстена от Фродо — каза той. — Съжалявам. Платих. — Погледът му се плъзна към повалените врагове; поне двадесетина от тях бяха проснати наблизо. — Няма ги… полуръстовете… орките ги хванаха. Мисля, че не са мъртви. Орките ги вързаха. — Той помълча и притвори очи. След малко отново заговори: — Сбогом, Арагорн! Иди в Минас Тирит и спаси моя народ! Аз се провалих.
— Не! — каза Арагорн, стисна ръката му и го целуна по челото. — Ти надделя. Малцина са извоювали такава победа. Бъди спокоен! Минас Тирит няма да загине!
Боромир се усмихна.
— Накъде тръгнаха? Беше ли Фродо с тях? — запита Арагорн.
Но Боромир не каза нито дума.
— Уви! — промълви Арагорн. — Такъв е краят на наследника на Денетор, Владетел на Кулата на Стражата. Горчив край. Сега Отрядът е унищожен. Не той, а аз се провалих. Напразно ми вярваше Гандалф. Що да сторя сега? Боромир ми заръча да ида в Минас Тирит и сърцето ми го желае; но къде са Пръстенът и Носителят? Как да ги намеря и да спася Похода от крушение?
Той дълго остана на колене, прегърбен от ридания; продължаваше да стиска ръката на Боромир. Така го завариха Леголас и Гимли. Те безшумно слязоха от западните склонове на хълма, прокрадвайки се сред дърветата, сякаш бяха на лов. Гимли държеше секирата си, Леголас стискаше дългия си кинжал — стрелите му бяха свършили. Когато излязоха на поляната, те спряха изумени; постояха със скръбно приведени глави, защото бе ясно какво се е случило.
— Уви! — изрече Леголас, заставайки до Арагорн. — Подгонихме орките из гората и съсякохме мнозина, ала тук бихме били по-полезни. Дойдохме, щом чухме рога… но явно сме закъснели. Боя се, че сте смъртно ранени.
— Боромир е мъртъв — каза Арагорн. — Аз съм невредим, защото не бях с него. Той падна, защитавайки хобитите, докато аз бях далеч на хълма.
— Хобитите! — викна Гимли. — Къде са те? Къде е Фродо?
— Не знам — морно отвърна Арагорн. — Преди да умре, Боромир ми каза, че орките са ги вързали; вярваше, че са живи. Бях го изпратил да придружи Мери и Пипин, но не се сетих да запитам дали Фродо и Сам са били с него… а после вече бе късно. Всичко, що сторих днес, се обърка. Какво да правим сега?
— Най-напред да се погрижим за загиналия — каза Леголас. — Не можем да го оставим проснат като леш сред гнусните орки.
— Само че да побързаме — добави Гимли. — Той не би искал да се бавим. Трябва да преследваме орките, ако има надежда да са хванали жив някой от Отряда.
— Ала не знаем дали Носителят на Пръстена е с тях, или не — каза Арагорн. — Ще го изоставим ли? Не трябва ли първо него да подирим? Тежък избор ни предстои!
— Тогава нека най-напред да изпълним дълга си — каза Леголас. — Нямаме време и инструменти да погребем другаря си както се полага или да издигнем могила над него. Бихме могли да натрупаме каменна пирамида.
— Работата ще е тежка и дълга — наблизо няма подходящи камъни, ще трябва да ги търсим край реката — отвърна Гимли.
— Тогава да го положим в лодка с оръжията му и оръжията на победените врагове — каза Арагорн. — Ще го изпратим към водопада Раурос и ще го оставим на волята на Андуин. Реката на Гондор ще се погрижи поне зли твари да не осквернят костите му.
Те бързо претърсиха труповете на орките, сбирайки накуп мечове и разцепени шлемове.
— Вижте! — извика Арагорн. — Ето следи!
От купчината зловещи оръжия той измъкна два кинжала с формата на лист, инкрустирани със златни и червени шарки; потърси още и откри ножниците — черни, осеяни с червени скъпоценни камъчета.
— Това не са оръжия на орки! — каза той. — Носеха ги хобитите. Несъмнено орките са ги ограбили, но не са посмели да задържат кинжалите, знаейки какво представляват — дело на Задморските майстори, обвито с вълшебство за гибел на Мордор. Е, ако още са живи, сега нашите приятели са беззащитни. Ще ги взема и макар и без надежда, ще се надявам да им ги върна.