— Какво мислиш? — запита Гимли.
— Мисля, че врагът сам е довел собствения си враг — отвърна Арагорн. — Това са Северни орки, дошли отдалече. Сред убитите няма ни един от големите орки със странните емблеми. Предполагам, че са се скарали — това не е рядкост за гнусния им род. Може би са спорили за пътя.
— Или за пленниците — каза Гимли. — Да се надяваме, че поне техният край не е настъпил тук.
Арагорн претърси почвата в широк кръг, но не успя да открие други следи от битката. Продължиха. Небето на изток вече избледняваше; звездите помръкваха и наоколо бавно се разливаше сива светлина. Малко по-нататък стигнаха до низина, в която, лъкатушейки и подскачайки, един малък поток бе издълбал каменна пътека надолу към долината. По бреговете му растяха редки храсти и тук-там се мяркаха туфи трева.
— Най-сетне! — каза Арагорн. — Ето следите, които търсим! Нагоре по това русло — натам са поели орките след спора.
Преследвачите завиха и забързаха по новия път. Сякаш освежени от дълъг нощен отдих, те скачаха от камък на камък. Накрая стигнаха хребета на сивия хълм и внезапен ветрец повя в косите им и разлюля плащовете им — хладният утринен полъх.
Обърнаха се и видяха как пламват далечните хълмове отвъд Реката. Над плещите на мрачните земи се показа червеният крайчец на слънцето. Пред тях, на запад, светът лежеше неподвижен, безформен и сив; но пред очите им нощните сенки взеха да се топят, завърнаха се цветовете на разбудената земя — зеленина се разля по просторните пасища на Рохан; белите мъгли заискриха из речните долини; а далече наляво, на тридесет и повече левги, се извисяваха мраморно черните върхове на Белите планини, облени в синьо и пурпурно, увенчани с блестящи снегове, поруменели от лъчите на зората.
— Гондор! Гондор! — извика Арагорн. — Дано те видя отново в по-щастлив час! Не води все още пътят ми на юг, към ясните ти реки.
— А сега да вървим! — добави той, откъсна очи от юга и се взря на северозапад, към пътя, по който трябваше да тръгнат.
Хребетът, на който стояха тримата другари, се спускаше стръмно под нозете им. Двадесетина фатома по-долу имаше широка неравна издатина, завършваща внезапно с ръба на отвесна скала — Източната стена на Рохан. Тук свършваше Емин Муил и пред тях, докъдето им стигаше погледът, се простираха зелените степи на Рохиримите.
— Гледайте! — извика Леголас, сочейки нагоре към бледото небе. — Пак орелът! Много е високо. Изглежда, че напуска тая страна и лети обратно на север. Движи се много бързо. Гледайте!
— Не, дори и моите очи не могат да го съзрат, добри ми Леголас — каза Арагорн. — Трябва наистина да е далеч във висините. Питам се какво ли дири, ако е същата птица, която видях преди. Но вижте! Забелязвам нещо по-близко и по-важно; някой се движи из равнината!
— Не едно, а много неща — каза Леголас. — Голям отряд пехотинци, но не мога да различа повече, нито да видя що за народ може да са. Дотам има много левги — сигурно десетина-дванадесет, ала е трудно да се прецени с точност из тая равна степ.
— Въпреки това мисля, че вече няма нужда следата да ни подсказва накъде да вървим — каза Гимли. — Час по-скоро да намерим пътека към полето.
— Не вярвам да намериш по-пряка пътека от оная, която са избрали орките — отвърна Арагорн.
Сега преследваха враговете под лъчите на ясния ден. Изглежда, орките бяха бързали напред с всички сили. От време на време преследвачите откриваха изтървани или захвърлени вещи — торби за провизия, къшеи и корички корав сив хляб, скъсан черен плащ, тежка, подкована с желязо обувка, разпрана по камънаците. Пътеката ги водеше на север по билото и най-сетне стигнаха до дълбока цепнатина, прорязана в скалата от поток, който шумно се плискаше надолу. Из тясната клисура като стръмна стълба се спускаше груба пътека към равнината.
Накрая те някак изведнъж излязоха сред тревата на Рохан. Тя прииждаше като зелено море до самото подножие на Емин Муил. Устременият поток изчезваше сред гъсталак от водолюбиви растения и само се чуваше как пее из зеления тунел, побягнал по дългото, полегато надолнище към далечните мочурища на Ентомилската долина. Като че бяха изоставили вятъра зад себе си, по хълмовете. Тук въздухът бе по-спокоен и по-топъл, изпълнен с лек аромат, сякаш пролетта вече се разбуждаше и сокът отново се разливаше из листа и треви. Леголас си пое дълбоко дъх като човек, който отпива живителна влага след дълга жажда из голата пустиня.