— Ах, зеленият аромат! — възкликна той. — По-хубав е от дълъг сън. Да тичаме!
— Леките нозе могат бързо да тичат тук — каза Арагорн. — По-бързо може би от подкованите с желязо орки. Сега имаме надежда да намалим преднината им.
Те тичаха в колона като хрътки по прясна диря и в очите им пламтеше нетърпелив блясък. Като широко окосена ивица, грозно утъпканата диря на орките отиваше почти право на запад; нежната трева на Рохан бе смачкана и почерняла под краката им. Изведнъж Арагорн нададе вик и зави настрани.
— Стойте! — изкрещя той. — Не идвайте засега!
Бързо изтича надясно, настрани от главната диря; бе видял натам да се отклоняват отпечатъци от дребни неподковани нозе. Те обаче не стигаха далече, пресичаха ги стъпки на орки, които също се отклоняваха от тълпата малко по-напред и по-назад, после рязко се връщаха обратно и се губеха сред утъпканата трева. В най-далечната точка Арагорн се приведе и вдигна нещо; после изтича назад.
— Да — каза той, — всичко е съвсем ясно: следи от хобит. Пипин, мисля, който е по-дребен от другия. И вижте това!
Протегна напред блестящ под слънчевите лъчи предмет. Приличаше на млад буков лист, красив и странен сред тая гола равнина.
— Брошка от елфически плащ! — викнаха в хор Леголас и Гимли.
— Ненапразно се ронят листата на Лориен — каза Арагорн. — Това не е изтървано случайно — захвърлено е като знак за всеки, който би могъл да ги преследва. Мисля, че с тази цел Пипин е избягал от тълпата.
— Значи поне той е бил жив — каза Гимли. — И е владеел както главата, така и краката си. Това ме обнадеждава. Ненапразно ги преследваме.
— Да се надяваме, че не е платил прекалено скъпо за дързостта си — каза Леголас. — Хайде! Да продължаваме! Сърцето ми изгаря при мисълта за тези весели младежи, подкарани като добитък.
Слънцето превали пладне и бавно взе да слиза по небето. Откъм далечния морски Юг долетяха леки облачета и отминаха с ветреца. Слънцето залезе. Сенките се надигнаха зад тях и протегнаха дългите си ръце откъм Изтока. Преследвачите продължаваха, без да спрат. Отминал бе един ден от гибелта на Боромир, а орките още бяха далеч напред. Вече не ги видяха нито веднъж из гладката равнина.
Когато наоколо се сгъстиха нощните сенки, Арагорн спря. През целия ден само два пъти бяха прекъснали своя бяг за кратка почивка и сега дванадесет левги ги деляха от източната стена, където бяха стояли на разсъмване.
— Ето че стигнахме до труден избор — каза той. — Да почиваме ли нощем, или да продължаваме, додето ни остават воля и сили?
— Спрем ли, за да спим, враговете ще ни изоставят далеч назад, освен ако и те не си почиват — каза Леголас.
— Не трябва ли и орките да спират по пътя? — запита Гимли.
— Орките рядко пътуват на открито под слънцето, ала тия го сториха — отвърна Леголас. — Едва ли ще почиват през нощта.
— Но ако вървим нощем, не можем да проследим дирите им — възрази Гимли.
— Доколкото виждат очите ми, дирите са прави и не завиват нито наляво, нито надясно — каза Леголас.
— Навярно бих успял да ви водя по усет из мрака, и да поддържам посоката — каза Арагорн, — но ако се залутаме или те се отклонят, тогава на разсъмване може дълго да се бавим, преди отново да намерим следата.
— А има и още нещо: само денем можем да видим дали някоя диря не води настрани — допълни Гимли. — Ако някой пленник избяга или бъде подкаран в друга посока, да речем към Великата река и Мордор, може да отминем следите, без изобщо да разберем.
— Вярно е — каза Арагорн. — Но ако добре съм разчел дирята, орките на Бялата ръка са надделели и сега целият отряд е на път към Исенгард. Посоката, в която вървят, подкрепя догадките ми.
— Ала би било прибързано да сме сигурни в решенията им — каза Гимли. — Ами бягството? В мрака бихме отминали следата, която те доведе до брошката.
— Подир този случай орките ще бъдат двойно по-бдителни, а пленниците още по-изморени — каза Леголас. — Вече не ще има бягство, ако ние не помогнем. Нямам представа как ще го направим, но първо трябва да ги догоним.