— И все пак дори аз, джудже, предприело много пътешествия и не последно по издръжливост сред своя народ, не мога да тичам безспирно чак до Исенгард — каза Гимли. — И моето сърце изгаря, и аз бих тръгнал веднага, но сега трябва да си почина малко, за да тичам по-добре. А ако ще почиваме, то непрогледната нощ е най-подходяща за това.
— Казвах ви, че изборът е труден — рече Арагорн. — Как да приключим този спор?
— Ти си наш водач и изкусен ловец — каза Гимли. — Решавай ти.
— Сърцето ми жадува да продължим — каза Леголас. — Но не бива да се разделяме. Ще послушам решението ви.
— На неудачник отстъпвате избора — каза Арагорн. — Откакто минахме през Аргонат, решенията ми са все погрешни. — Той замълча и дълго гледа на северозапад из прииждащата нощ. Накрая каза: — Няма да вървим в тъмнината. Твърде голям ми се струва рискът да пропуснем нови дири, които се присъединяват или се откъсват от главната. Ако луната светеше достатъчно, щяхме да я използваме, но, уви, тя залязва рано и още е млада и бледа.
— А тая вечер и без това я закриват облаци — промърмори Гимли. — Ех, ако Владетелката ни беше подарила светлина като на Фродо!
— Светлината ще е по-нужна там, където я дариха — каза Арагорн. — Нему се пада истинската Задача. Нашата е само дреболия сред великите подвизи на тия времена. Може би от самото начало това е напразна гонитба и никакъв избор не би успял да я промени към успех или провал. Е, аз реших. Тъй че да използваме времето по най-добрия начин!
Той се просна на земята и тутакси заспа, защото не бе мигвал от онази нощ в сянката на Тол Брандир. Преди небето да се развидели, той се събуди и стана. Гимли още спеше непробудно, но Леголас бе на крак и гледаше през мрака на север, замислен и безмълвен като младо дърво в безветрена нощ.
— Далече са — печално се обърна той към Арагорн. — Сърцето ми усеща, че не са почивали тази нощ. Само орел може да ги настигне сега.
— Въпреки това ще продължим да ги преследваме както можем — каза Арагорн, наведе се и събуди джуджето. — Хайде! Трябва да вървим. Дирята изстива.
— Но все още е тъмно — каза Гимли. — Дори Леголас да се изкачи на някой хълм, пак няма да ги види преди слънцето да изгрее.
— Боя се, че вече не ще ги видя ни от хълм, ни от равнина, независимо дали грее слънце или луна — каза Леголас.
— Там, където зрението не достига, земята може да помогне с долитащите звуци — каза Арагорн. — Равнините трябва да стенат под омразните им крака.
Той се изпъна на земята и притисна ухо сред тревата. Толкова дълго лежа, неподвижен, че Гимли се запита дали не е изгубил съзнание, или не е заспал отново. Надигна се искряща зора и наоколо бавно се разля сива светлина. Най-сетне той се изправи и другарите видяха лицето му — бледо и обтегнато, със смутен взор.
— Земните шумове са неясни и объркани — каза той. — Нищо не помръдва на много мили от нас. Глухи и далечни са стъпките на враговете. Но гръмко отекват конски копита. Сега се сещам, че ги чувах, докато лежах заспал, и те смутиха съня ми — коне, препускащи към запада. Но сега ездачите отиват на север, все по-далеч от нас. Питам се какво ли става из тия земи!
— Да вървим! — рече Леголас.
Така започна третият ден от преследването. През дългите му облачни часове, прояснени от редки проблясъци на слънцето, те почти не спряха: ту крачеха, ту бягаха, сякаш никаква умора не можеше да изгаси пламтящия в тях огън. Преминаваха през необятната пустош и елфическите им плащове чезнеха на фона на сиво-зелените поля; малцина освен елфите биха ги съзрели отдалече дори под хладните обедни лъчи. В мислите си те често благодаряха на Владетелката на Лориен за подарените питки лембас, защото можеха да се хранят тичешком и да намират нови сили.
През целия ден следата на враговете водеше право на североизток, без прекъсване или завой. Когато отново наближи краят на деня, те стигнаха до дълги голи склонове, където равнината се надигаше, устремена напред към очертанията на ниски гърбави ридове. Дирята на орките зави на север към тях и избледня, защото теренът ставаше по-твърд, а тревата по-ниска. Далече наляво река Ентомил се виеше като сребърна нишка върху зелен под. Не се забелязваше никакво движение. Арагорн често се питаше защо не виждат ни животни, ни хора. Основните области, обитавани от Рохиримите, бяха на много левги по-южно, под гористата стряха на Белите планини, които сега се криеха в мъгли и облаци; ала по-рано Повелителите на конете изкарваха много хергелета в тази Източна област на кралството им, наречена Източен Емнет, и конярите дълго бродеха тук, като се подслоняваха в шатри и палатки дори и през зимата. Но сега земите бяха пусти и тегнещата над тях тишина не напомняше покоя на мирните дни.