По мръкнало спряха отново. Вече бяха изминали два пъти по дванадесет левги през степите на Рохан и стената на Емин Муил се губеше в сенките на Изтока. Младата луна проблясваше сред мъгливото небе, ала почти не светеше, а звездите бяха забулени.
— Сега най-много съжалявам за почивките и всяко прекъсване на гонитбата — каза Леголас. — Орките бягаха пред нас, сякаш камшиците на Саурон бяха по петите им. Боя се, че вече са стигнали до гората и мрачните хълмове и в този миг навлизат сред сенките на дърветата.
— Горчив край за нашата надежда и всичките ни мъки! — изскърца със зъби Гимли.
— За надеждата може би, но не и за мъките — каза Арагорн. — Няма да се връщаме обратно. Ала съм изморен. — Той погледна назад, откъдето бяха дошли и където нощта се сбираше над Изтока. — Нещо странно става из този край. Не вярвам на тишината. Не вярвам дори на бледата луна. Звездите едва греят; а аз съм изморен както никога преди, изморен както не би трябвало да се чувства един Скиталец, изправен пред ясна диря. Нечия воля придава бързина на враговете и изправя пред нас невидима преграда — умора, тегнеща по-скоро в сърцето, отколкото в нозете.
— Вярно! — каза Леголас. — Разбрах го още когато се спуснахме от Емин Муил. Защото волята не е отзад, а пред нас.
И той посочи отвъд земите на Рохан към Запада, тъмнеещ под лунния сърп.
— Саруман! — промърмори Арагорн. — Но той не ще ни застави да се върнем! Отново трябва да спрем; вижте, дори луната чезне сред прииждащите облаци. Но дойде ли новият ден, пътят ни ще е на север сред ридове и блата.
Както и преди Леголас бе пръв на крак, ако изобщо бе спал.
— Събудете се! Събудете се! — викна той. — Зората червенее. Странни неща ни чакат край горската стряха. Добри ли, зли ли, не знам, но ни зоват. Събудете се!
Другите скочиха и почти незабавно поеха отново на път. Ридовете бавно наближаваха. Още преди пладне стигнаха до тях — зелените склонове се преливаха в голи хребети, протегнати право на север. В подножието им земята бе суха и тревата ниска, но просторна низина, широка десетина мили, се простираше между тях и реката, която течеше из дълбокото си корито, обрасло с мъгливи тръстикови гъсталаци. Точно на запад от най-южния склон тревата бе оскубана и утъпкана в широк кръг от грубите стъпки на многобройни нозе. От това място отново продължаваше следата на орките, завиваща на север покрай сухите дипли на хълмовете. Арагорн спря и огледа дирята по-внимателно.
— Почивали са за малко тук — каза той, — но дори и външната следа вече е стара. Боя се, че сърцето ти е усетило истината, Леголас — мисля, че са минали три пъти по дванадесет часа, откакто орките са били тук. Ако са бързали все така, значи снощи са стигнали покрайнините на Ветроклин.
— На север и на запад не виждам нищо освен треви, които бавно се преливат в мъгла — каза Гимли. — Ще можем ли да зърнем гората, ако се изкачим на хълмовете?
— Още е далече дотам — каза Арагорн. — Ако си спомням добре, тия ридове се простират повече от осем левги на север, а после на северозапад има широка равнина, може би още петнадесет левги до мястото, където Ентомил излиза от гората.
— Е, да вървим — каза Гимли. — Нозете ми трябва да забравят за милите. И биха тичали по-охотно, ако сърцето ми не бе тъй натежало.
Слънцето залязваше, когато най-сетне наближиха края на ридовете. Дълги часове бяха крачили без отдих. Сега вървяха бавно и Гимли се бе прегърбил. Каменно твърди са джуджетата и в труд, и в път, но когато и последната надежда изгасна в сърцето му, безкрайната гонитба взе да му натежава. Суров и безмълвен, Арагорн крачеше след него и от време на време се привеждаше да разгледа някой отпечатък или друга следа по земята. Само Леголас стъпваше все тъй леко, както винаги, нозете му сякаш едва притискаха тревата, без да оставят отпечатъци; но за него пътният хляб на елфите бе достатъчно препитание, а и можеше да спи, макар че хората не биха нарекли това сън, изпращайки съзнанието си да отпочине по странните пътеки на елфическите сънища, докато той крачеше с отворени очи под слънцето на реалния свят.
— Да се изкачим на този зелен хълм! — каза той.
Другарите му морно го последваха по дългия склон, докато излязоха на върха. Кръглият, гладък и гол хълм стоеше отделно, на север от останалите ридове. Слънцето залезе и вечерните сенки паднаха като завеса. Бяха сами сред сивия безформен свят без мярка и белези. Само далече на северозапад, на фона на гаснещата светлина, се очертаваше по-плътен мрак — Мъгливите планини и гората в подножието им.