— Няма нужда — каза Гимли. — Конниците са оставили сума ти трески и клони, а сухи съчки — колкото щеш.
Той отиде да събере гориво и се зае да накладе огън; Арагорн седеше безмълвно, облегнал гръб на голямото дърво, и тънеше в размисли; а Леголас, застанал сам на поляната, гледаше към дълбоките горски сенки, приведен напред, като че са вслушваше в долитащ отдалеч зов.
Когато джуджето разпали ярките пламъчета, тримата другари се събраха и насядаха наоколо, закривайки светлината с острите силуети на качулките си. Леголас вдигна поглед към клоните на дървото, протегнати над тях.
— Вижте! — каза той. — Дървото се радва на огъня!
Може би танцуващите сенки мамеха очите им, но несъмнено на всеки от спътниците му се стори, че клоните се извиват насам-натам, сякаш за да минат над пламъците, а по-горните вейки се свеждат надолу; стегнати, кафявите листа се протягаха и се потриваха едно в друго като изстинали напукани ръце, намерили облекчение в топлината.
Настъпи мълчание, защото тази тъй близка, мрачна и незнайна гора изведнъж се бе превърнала в огромно, натегнало присъствие, изпълнено с потайни замисли. След малко Леголас заговори отново:
— Келеборн ни предупреди да не навлизаме навътре из Ветроклин. Знаеш ли защо, Арагорн? Какви предания беше чувал Боромир за тая гора?
— Много приказки съм чувал и в Гондор, и другаде — каза Арагорн, — но ако не бяха словата на Келеборн, бих ги сметнал само за легенди, каквито измислят хората, когато чезне истинското знание. Мислех да питам теб каква е истината по въпроса. А щом и един горски елф не знае, то как да отговори обикновеният човек?
— Ти си пътувал по-надалеч от мен — каза Леголас. — В моя роден край не съм чувал нищо освен песни, разказващи как в древни времена тук живеели Онодримите, наричани от хората Енти; защото Ветроклин е стар, стар дори в елфическия смисъл на думата.
— Да, стар е — каза Арагорн, — стар като гората край Могилните ридове и далеч по-обширен. Елронд казва, че двете гори са сродни, последни твърдини на могъщите лесове от Старите времена, когато Първородните бродели по света, а хората още тънели в дълбок сън. Ала Ветроклин крие някаква своя тайна. Каква — не знам.
— Аз пък и не искам да знам — заяви Гимли. — Каквото и да живее из Ветроклин, нека не се бои от мен!
Хвърлиха жребий как да пазят и първата стража се падна на Гимли. Останалите си легнаха. Дрямката ги обори почти начаса.
— Гимли! — сънено изрече Арагорн. — Не забравяй, опасно е да сечеше клон или вейка от живо дърво във Ветроклин. Но не се лутай надалеч за сухи съчки. По-добре остави огъня да изгасне! Събуди ме, ако трябва!
С тези думи той заспа. Леголас вече лежеше неподвижно, кръстосал красивите си ръце, а в отворените му очи, както става с елфите, се смесваха живата нощ и дълбоката дрямка. Гимли седеше прегърбен край огъня и замислено плъзгаше палец по острието на секирата си. Дървото шумолеше. Не се чуваше никакъв друг звук.
Изведнъж Гимли вдигна очи и точно на границата на осветеното пространство зърна прегърбен старец, подпрян на тояжка и омотан в дълъг плащ; широкополата шапка бе смъкната над очите му. Гимли скочи на крака, все още прекалено смаян, за да извика, макар през ума му веднага да бе прелетяла мисълта, че Саруман ги е открил. Разбудени от внезапното му движение, Арагорн и Леголас се надигнаха и погледнаха натам. Старецът мълчеше и не помръдваше.
— Е, дядо, с какво можем да ти помогнем? — запита Арагорн, скачайки на нозе. — Ела да се стоплиш, ако ти е студено!
Той закрачи напред, но старецът бе изчезнал. Не намериха наблизо никаква следа от него, а по-надалеч не смееха да отидат. Луната бе залязла и нощта бе непрогледна.
Внезапно Леголас нададе вик:
— Конете! Конете!
Нямаше ги. Бяха изчезнали, изтръгвайки колчетата, за които бяха вързани. Известно време тримата другари стояха неподвижни и безмълвни, смутени от този нов удар на злата съдба. Намираха се под сводовете на Ветроклин и безкрайни левги ги деляха от мъжете на Рохан, единствените им приятели из тия диви и опасни земи. Както стояха, стори им се, че дочуват конско цвилене далече в мрака. После всичко отново утихна, само хладният вятър продължаваше да шушне в листата.
— Е, няма ги вече — каза Арагорн накрая. — Не можем да ги намерим, нито да ги настигнем; тъй че, ако не се завърнат доброволно, ще трябва да се справим и без тях. Нозете ни служиха вярно в началото и още ще ни послужат.