— Нозете! — промърмори Гимли. — За ходене стават, ама не можем да ги ядем.
Той подхвърли съчки в огъня и се тръшна до него.
— Само преди няколко часа не искаше да яхнеш рохански кон — разсмя се Леголас. — Ще стане конник от теб.
— Не ми се вярва да имам тая възможност — каза Гимли, помълча и след малко продължи: — Ако искате да знаете, мисля, че това беше Саруман. Кой друг? Спомнете си думите на Еомер: броди наоколо, преоблечен като старец с качулка и плащ. Това бяха думите. Той е избягал с конете ни или ги е прогонил и сега сме натясно. Още неприятности се задават, помнете ми думата!
— Ще я запомня — каза Арагорн. — Но си спомням и нещо друго — този старец имаше шапка, а не качулка. Все пак не се съмнявам, че си прав и че тук сме в опасност и денем, и нощем. Ала междувременно няма какво да правим, освен да почиваме, докато можем. Сега аз ще постоя на стража, Гимли. Нуждая се по-скоро от размисъл, отколкото от сън.
Нощта отмина бавно. Леголас смени Арагорн, Гимли смени Леголас, изтичаха стража подир стража. Но нищо не се случи. Старецът вече не се появи и конете не се завърнаха.
Глава 3
Урук-хай
Пипин бе потънал в мрачен, тревожен сън; като че чуваше собствения си гласец да отеква из черните тунели, викайки: Фродо, Фродо! Но вместо Фродо от сенките му се хилеха стотици грозни лица на орки, стотици грозни ръце го сграбчваха от всички страни. Къде беше Мери?
Събуди се. Студен вятър обвяваше лицето му. Лежеше по гръб. Свечеряваше се и небето горе помътняваше. Той се завъртя и откри, че събуждането не е по-добро от съня. Китките, краката и глезените му бяха омотани с въжета. До него лежеше Мери — пребледнял, с мръсен парцал около челото. Наоколо бе насядал голям отряд орки.
Сред болката в главата на Пипин спомените бавно се сглобяваха и се отделяха от сенките на сънищата. Разбира се — двамата с Мери бяха изтичали към гората. Какво им бе станало изведнъж? Защо бяха хукнали така, без да слушат стария Бързоход? Дълго бяха тичали с крясъци… не си спомняше докъде, колко време; после изведнъж се бяха натъкнали право на група орки — те стояха, ослушваха се и изглежда, забелязаха Мери и Пипин едва когато те се озоваха в ръцете им. Сетне закрещяха и от дърветата изскочиха още десетки гоблини. Хобитите изтеглиха мечовете си, но орките не искаха да се бият и само се мъчеха да ги хванат дори след като Мери бе отсякъл няколко ръце и крака. Добрият Мери!
Тогава Боромир налетя с огромни скокове през дърветата. Той ги накара да се бият. Съсече мнозина, останалите избягаха. Но едва бяха тръгнали обратно, над стотина орки ги нападнаха отново, някои от тях бяха много едри и сипеха град от стрели — все върху Боромир. Боромир надуваше големия си рог, докато цялата гора не прокънтя и отначало орките се изплашиха и отстъпиха; но след като не долетя друг отговор освен ехото, те налетяха още по-люто отпреди. Пипин не си спомняше повече. Последното му видение бе как Боромир се обляга на едно дърво, изскубвайки стрела от тялото си; после изведнъж настъпи мрак.
„Сигурно са ме ударили по главата — каза си той. — Питам се дали горкият Мери е тежко ранен. Какво е станало с Боромир? Защо не са ни убили орките? Къде сме и накъде отиваме?“
Не можеше да отговори на въпросите. Беше измръзнал и болен. „Ех, ако Гандалф не беше убедил Елронд да ни пусне — помисли той. — Каква полза имаше от мен? Само пречка — пътник, багаж. А сега ме откраднаха и съм просто плячка на орките. Дано Бързоход или някой друг дойде да ни прибере! Но трябва ли да се надявам на това? Няма ли така да се провалят всички планове? Как бих искал да мога да се освободя!“
Той се понапъна без никакъв резултат. Един от седналите наблизо орки се разсмя и каза нещо на съседа си на техния отвратителен език.
— Почивай, докато можеш, дребно глупаче! — добави той към Пипин на Общия език и думите прозвучаха почти тъй грозно, както и собственото му наречие. — Почивай, докато можеш! Не след дълго ще намерим работа за нозете ти. Ще съжаляваш, че ги имаш, додето стигнем вкъщи.
— Ако ми дадат воля, ще съжаляваш, че си още жив — каза другият. — Бих те накарал да цвърчиш, жалък плъх. — Той се наведе над Пипин, приближавайки към лицето му жълтите си зъби. В ръката си стискаше черен кинжал с дълго назъбено острие. — Лежи кротко, че ще те погъделичкам с ей това — изсъска той. — Не привличай вниманието, иначе може да забравя заповедите. Проклети исенгардци! Углук у багронк ша пушдук Саруман-глоб бубхош скай…