Углук изрева и дотърчаха още неколцина орки, високи почти колкото него. После Углук изведнъж се хвърли напред без предупреждение и с два бързи удара обезглави двама от противниците. Гришнах кривна настрани и изчезна в сенките. Другите се дръпнаха, а един отстъпи назад и с проклятие се стовари върху неподвижно проснатия Мери. Ала това навярно спаси живота му, защото поддръжниците на Углук го прескочиха и се нахвърлиха върху следващия с широките си мечове. Това бе жълтозъбестият пазач. Все още стискайки нащърбения си нож, той рухна право върху Пипин.
— Приберете оръжието! — кресна Углук. — И без повече глупости! Оттук тръгваме право на запад и слизаме по стълбата. Оттам право към ридовете, после покрай реката до гората. И ще вървим ден и нощ. Ясно?
„Ако тоя грозник се позабави, докато овладее отряда си, значи имам шанс“ — помисли си Пипин. В душата му бе проблеснала надежда. Острието на черния нож бе клъцнало ръката му и после се бе плъзнало към китката. Усещаше как кръвта струи по дланта му, но усещаше и хладния допир на стоманата върху кожата си.
Орките отново се готвеха за път, но някои от северняците пак недоволстваха и се укротиха едва когато Исенгардците заклаха още двама. Настъпил бе пълен хаос, раздаваха се проклятия. Засега Пипин бе останал без надзор. Краката му бяха здраво омотани, но ръцете му бяха вързани само около китките, и то пред гърдите, а не отзад. Можеше да ги движи заедно, макар че бяха жестоко стегнати. Той избута мъртвия орк настрана, после, без да смее да диша, раздвижи възела на въжето нагоре-надолу по острието на ножа. То бе добре наточено и мъртвата ръка го стискаше здраво. Въжето се преряза! Пипин бързо го събра с пръсти, отново го изви на два свободни клупа и ги надяна на ръцете си. След това се отпусна съвършено неподвижно.
— Вдигнете тия пленници! — изрева Углук. — И никакви волности с тях! Ако не са живи, когато се върнем, ще умре и още някой.
Един орк грабна Пипин като чувал, пъхна глава между вързаните му ръце, после ги стисна и ги издърпа надолу, докато лицето на Пипин не се притисна към врата му; така натоварен, се задруса напред. Друг постъпи по същия начин с Мери. Лапата на орка стискаше ръцете на Пипин като железни клещи; ноктите се забиваха в плътта му. Той затвори очи и отново потъна в кошмарни сънища.
Внезапно пак го захвърлиха на каменистата земя. Бе ранна нощ, но тънкият полумесец вече се спускаше на запад. Стояха на ръба на урва, откъдето се откриваше поглед към море от бледа мъгла. Някъде наблизо шумеше водопад.
— Разузнавачите най-после се върнаха — каза един орк край Пипин.
— Е, какво открихте? — изръмжа гласът на Углук.
— Само един конник и той отмина на запад. Сега всичко е чисто.
— Сега да, не се съмнявам. Но за колко време? Глупаци! Трябваше да го надупчите със стрели. Той ще вдигне тревога. Сутринта проклетите коняри ще чуят за нас. Сега ще трябва да търчим два пъти по-бързо.
Тъмна сянка се приведе над Пипин. Беше Углук.
— Седни! — каза оркът. — Моите момчета се умориха да ви мъкнат. Предстои ни спускане надолу и ще трябва да си послужиш с краката. Не ставай неразбран. Не викай и не се мъчи да бягаш. Имаме си начини да се отплатим за номерата и те няма да ти харесат, макар че ще те оставят годен за употреба от Господаря.
Той преряза въжетата около бедрата и глезените на Пипин, хвана го за косата и го изправи на крака. Пипин падна и Углук отново го вдигна за косата. Няколко орки се изсмяха. Углук натика манерката си между зъбите му и изсипа в гърлото му някаква парлива течност — като че люта жар плъзна из тялото му. Болката в краката и глезените изчезна. Можеше да стои прав.
— Сега другия! — каза Углук.
Пипин видя как той отиде до лежащия наблизо Мери и го срита. Мери изстена. Като го хвана грубо, Углук го надигна да седне и смъкна превръзката от главата му. После нацапа раната с някакво тъмно мазило от малка дървена кутийка. Мери изкрещя и отчаяно се задърпа. Орките ръкопляскаха и дюдюкаха.
— Не може да търпи лекарството — присмиваха се те. — Не знае кое е добро за него. Ай! Ще се повеселим после.
Но засега на Углук не му беше до забавления. Нуждаеше се от бързина и трябваше да угажда на неволните си придружители. Той лекуваше Мери по обичая на орките; и лечението подейства бързо. Когато изля насила питието от манерката си в гърлото на хобита, преряза въжетата и го изправи на крака, Мери застана блед, но непреклонен, предизвикателен и напълно жив. Раната на челото повече не му причиняваше неприятности, но остави завинаги кафяв белег.