— Здрасти, Пипин! — каза той. — Значи и ти си дошъл на този малък поход? Къде да потърсим легло и закуска?
— Я стига! — рече Углук. — Да ги нямаме такива! Затваряйте си устата. Никакви приказки помежду ви. За всяко неподчинение ще бъде съобщено, щом пристигнем, и Той ще измисли как да ви се отплати. Не се тревожете, ще имате и легло, и закуска; даже повече, отколкото се надявате.
Бандата взе да се спуска по една тясна клисура към мъгливата равнина. Разделени от дузина орки, Мери и Пипин слизаха заедно с тях. В края на склона стъпиха на трева и двамата хобити се ободриха.
— Сега право напред! — кресна Углук. — На запад и леко на север. Следвайте Лудгуш.
— Но какво ще правим, като изгрее слънцето? — обади се един от северняците.
— Ще продължим да тичаме — каза Углук. — Какво мислиш? Че ще седим на тревата и ще чакаме Белокожите да ни гощават ли?
— Ама ние не можем да тичаме под слънчевите лъчи.
— Ще тичате, като ви подгоня — каза Углук. — Бегом! Иначе вече никога няма да видите любимите си тунели. Кълна се в Бялата ръка! Какъв смисъл имаше да пращат на поход недообучени тъпи планинци. Бягайте, проклетници! Бягайте, додето е нощ!
И цялата група хукна с дългата, подскачаща стъпка на орките. Търчаха безредно, блъскаха се, мушкаха се с лакти и ругаеха, ала въпреки това се движеха много бързо. Около всеки хобит имаше трима стражи. Пипин бе изостанал далеч към края на колоната. Питаше се колко време ще може да продължава с това темпо — не бе хапвал нищичко от сутринта. Един от пазачите му имаше камшик. Но засега питието на орките още го сгряваше. Умът му бе ясен.
От време на време в главата му се мяркаше неканено видение — Бързоход привежда проницателното си лице над мрачна диря и тича, тича подир тях. Но какво би могъл да види дори Скиталец освен размесените отпечатъци от краката на орките? Собствените му малки следи и тия на Мери потъваха сред земята, утъпкана от подковани обувки — отпред, отзад, отляво и отдясно.
На около миля след скалите равнината се спускаше в широка плитка низина, където земята бе мека и влажна. Изпълваше я мъгла, бледо искряща под сетните лъчи на лунния сърп. Тъмните фигури на орките отпред се размазаха, после потънаха в нея.
— Ай! По-бавно! — изрева Углук изотзад.
В ума на Пипин избликна внезапна мисъл и той я изпълни веднага. Кръшна надясно и с глава напред се гмурна в мъглата, далеч от протегнатите лапи на пазача; приземи се по корем на тревата.
— Стой! — изкрещя Углук.
За миг настана смут и паника. Пипин скочи на крака и побягна. Но орките бяха по петите му. Изведнъж неколцина се извисиха насреща.
„Няма надежда за бягство! — помисли си Пипин. — Но дано поне да съм оставил ясни следи по влажната земя.“ Без да развързва ръце, той опипа около гърлото си и откопча брошката на плаща. В мига, когато го сграбчиха дълги ръце с остри нокти, той я пусна долу. „Предполагам, че там ще си лежи до края на света — рече си той. — Не знам защо го сторих. Ако другите са се отървали, навярно всички са тръгнали с Фродо.“
Коженият бич се омота около краката му и той едва сподави вика си.
— Стига! — викна дотърчалият Углук. — Той има още много да тича. Заставете ги да бягат и двамата! Само ги подсещайте с бича. Но не сме свършили — озъби се той към Пипин. — Няма да забравя. Само отлагам плащането. Бегом!
И Пипин, и Мери почти не си спомняха следващата част от пътуването. Кошмарни сънища и кошмарна действителност се преплитаха в дълъг тунел от страдания, а назад надеждата бавно гаснеше. Тичаха и тичаха, мъчеха се да удържат на темпото на орките и от време на време ги близваше бичът, насочван от опитна ръка. Ако спираха или се препъваха, пазачите ги грабваха и ги влачеха известно време.
Топлината от питието на орките се бе изпарила. Пипин отново се чувстваше измръзнал и болен. Внезапно се просна по очи на тревата. Груби ръце с дерящи нокти го сграбчиха и го вдигнаха. Отново го понесоха като чувал и мракът наоколо му се сгъсти — не знаеше дали е мракът на нова нощ, или слепота в очите му.
Смътно долови разбунени гласове — изглежда, много от орките настояваха за почивка. Углук крещеше. Усети, че го захвърлят на земята, и остана да лежи както бе паднал, докато не го погълнаха кошмарните сънища. Но не избяга за дълго от болката; скоро отново усети желязната хватка на безмилостни ръце. Много време го подмятаха и разтърсваха, после мракът бавно отстъпи, той се завърна към реалния свят и откри, че е утро. Отекнаха заповедни крясъци и той бе грубо запокитен на тревата.