Полежа там, борейки се с отчаянието. Виеше му се свят, но по топлината, обзела тялото му, се досети, че пак са му дали от питието. Един орк се приведе над него и му подхвърли малко хляб и парче сурово сушено месо. Той лакомо изгълта коравия сив хляб, но не и месото. Беше прегладнял, но не чак дотам, че да яде месо, подхвърлено му от орк. Дори не смееше да помисли от какво същество е отрязано.
Седна и се огледа. Мери не бе далеч. Намираха се на брега на бърза и тясна река. Напред се извисяваха планини — висок връх блестеше сред първите слънчеви лъчи. Тъмните петна на горите покриваха по-ниските склонове.
Сред орките се надигнаха гръмки викове и пререкания; изглежда, отново се готвеше да избухне свада между северняците и исенгардците. Едни сочеха обратно на юг, други на изток.
— Много добре — говореше Углук. — Щом е тъй, оставете ги на мен. Никакво убиване, както вече ви казах; но щом искате да захвърлите онова, за което бихме толкова път, захвърлете го! Аз ще го наглеждам. Нека бойците Урук-хай свършат работата както винаги. Ако се боите от Белокожите, бягайте! Бягайте! Там е гората — изкрещя той, сочейки напред. — Доберете се до нея! Това ви е надеждата. Махайте се! И бързо, преди да съм търкулнал още няколко глави, та да вкарам малко ум в останалите.
Настана кратко объркване, раздадоха се проклятия, после повечето северняци се откъснаха от групата — бяха над сто — и хукнаха в безумен бяг покрай реката към планината. Хобитите останаха с исенгардците — зловеща черна банда, не по-малко от осемдесет едри, смугли, теснооки орки с големи лъкове и къси широки мечове. Неколцина от най-едрите и самонадеяни северняци останаха с тях.
— Сега ще се справим с Гришнах — каза Углук; но дори някои от собствените му придружители гледаха неспокойно на юг. — Проклетите коняри са ни усетили. Но това е по твоя вина, Снага. На теб и на другите разузнавачи трябваше да ви отрежем ушите. Ала ние сме бойци. Още има да пируваме с конско месо, а може и с нещо по-добро.
В този миг Пипин разбра защо част от бандата сочеше на изток. От тази посока долетяха дрезгави крясъци и отново се появи Гришнах, следван от около четиридесет като него — кривокраки, дългоръки орки. На щитовете им бе изрисувано червено око. Углук закрачи насреща им.
— Значи се върна? — каза той. — Размислил си, а?
— Дойдох да се погрижа за изпълнение на заповедите и за безопасността на пленниците — отговори Гришнах.
— Тъй ли? — рече Углук. — Излишен труд. Аз ще се погрижа за изпълнението на заповедите под мое ръководство. И за какво друго се върна? Много бързо ни напусна. Да не си забравил нещо?
— Забравих един глупак — озъби се Гришнах. — Но с него останаха някои юнаци, прекалено си ги бива, за да ги губя. Знаех, че ще ги забъркаш в някоя каша. Дойдох да им помогна.
— Великолепно! — изсмя се Углук. — Но си сбъркал пътя, освен ако ти стиска да се биеш. Към Лугбурз беше пътят ти. Белокожите идват. Какво става с безценния ти Назгул? Да не би пак да са му застреляли хвъркатото добиче? Да го беше довел сега, щеше да ни свърши работа… ако тия Назгули са такива, за каквито се представят.
— Назгули, Назгули — затресе се Гришнах и облиза устни, сякаш болезнено се наслаждаваше на горчивия вкус на тази дума. — Говориш за нещо по-дълбоко от досега на калните ти сънища, Углук. Назгули! Ах! За каквито се представят! Някой ден ще съжаляваш, че си го казал. Маймуна! — яростно изръмжа той. — Трябва да знаеш, че те са зеницата на Великото Око. Но крилати Назгули — още не, още не. Той още не ги пуска да се показват отвъд Великата река, много е рано. Те са за Войната… и за други цели.
— Ти комай знаеш доста — каза Углук. — Повече, отколкото ти се полага, бих казал. Ония в Лугбурз може да се запитат как и защо. Но междувременно Урук-хаите от Исенгард могат да вършат мръсната работа както винаги. Не стой тук да ми се лигавиш! Събери тая паплач, дето си я довел! Другите свине търтиха на бяг към гората. По-добре ги последвай и ти. Няма да се върнеш жив до Великата река. Изчезвай! Сега! Аз ще те гоня по петите.
Исенгардците отново сграбчиха Мери и Пипин и ги метнаха на гръб. После бандата побягна. Тичаха час подир час, спирайки от време на време само за да прехвърлят хобитите на нови носачи. Дали защото бяха по-бързи и издръжливи, или по някакъв замисъл на Гришнах, исенгардците постепенно се откъснаха от мордорските орки и бойците на Гришнах се събраха отзад. Скоро взеха да догонват и северняците. Гората наближаваше.