Пипин се чувстваше пребит и разкъсан, главата го болеше, мръсната челюст и косматото ухо на носача орк дращеха лицето му. Напред се виждаха само приведени гърбове и яки дебели крака, подскачащи без отдих нагоре-надолу, нагоре-надолу, сякаш бяха направени от тел и рог и отмерваха кошмарните секунди на безкрайността.
Подир пладне групата на Углук догони северняците. Те клюмаха — под ясните слънчеви лъчи, макар това да бе само зимно слънце, огряло студеното бледо небе; влачеха се с отпуснати глави и провесени езици.
— Ларви! — надсмиваха се исенгардците. — Спукана ви е работата. Белокожите ще ви настигнат и ще ви изядат. Те идат!
Крясъкът на Гришнах потвърди, че това не е само шега. Наистина бяха забелязали вихрено препускащи конници — те все още бяха далеч, ала догонваха орките, догонваха ги както порой из равнините догонва бегълци, затънали в тресавище.
Исенгардците побягнаха с удвоена скорост; Пипин се смая — това бе страхотен порив към края на надбягването. После той видя, че слънцето залязва, чезне зад Мъгливите планини и сенки се протягат из равнината. Бойците на Мордор надигнаха глави и също ускориха бега си. Гората бе мрачна и близка. Вече бяха отминали няколко самотни дървета. Равнината започваше да се издига все по-стръмно; но орките не спираха. Углук и Гришнах крещяха, пришпорваха ги за сетно усилие.
„Ще успеят. Ще избягат“, помисли си Пипин. После успя да извърти шия и да се озърне с едно око през рамо. Видя, че далече на изток ездачите препускат през равнината и вече са се изравнили с орките. Слънцето позлатяваше копията и шлемовете им и блестеше по развените им светли коси. За да не се разпръснат орките, те ги обкръжаваха и притискаха към речното корито.
Развълнувано се питаше от кой ли народ са. Сега съжаляваше, че в Ломидол не се е интересувал достатъчно от карти и други неща, за да узнае повече; но в ония дни му се струваше, че плановете за пътешествието са в сигурни ръце, пък и никога не бе разчитал да се откъсне от Гандалф, от Бързоход и дори от Фродо. Сега си спомняше за Рохан само едно — от тази страна бе конят на Гандалф, Сенкогрив. Това поне звучеше обнадеждаващо.
Неколцина от ездачите се оказаха стрелци, изкусно боравещи с лъковете си от препускащите коне. Прелитайки в колона, те изпращаха стрели по изоставащите орки и повалиха неколцина; после ездачите завиха настрани, извън обсега на врага, който стреляше напосоки с лъковете си, без да посмее да спре. Това се повтори още няколко пъти и понякога стрели се сипеха и сред исенгардците. Точно пред Пипин един от тях рухна и вече не се надигна.
Нощта се спускаше, а Конниците още не връхлитаха на бой. Много орки бяха загинали, но оставаха над двеста. В ранния здрач бандата се изкатери на едно хълмче. Горските покрайнини бяха съвсем близо, на не повече от три фурлонга, ала не можеха да продължат. Конниците ги бяха обкръжили. Една малка групичка наруши заповедта на Углук и побягна към гората — само трима се завърнаха.
— Е, добре се насадихме — озъби се Гришнах. — Чудесно ръководство! Надявам се, че великият Углук пак ще ни измъкне.
— Оставете полуръстовете! — нареди Углук, без да му обръща внимание. — Ти, Лудгуш, вземи още двама и стойте на стража край тях! Няма да ги убивате, освен ако мръсните Белокожи не нахлуят дотук. Разбрано? Трябват ми, докато съм жив. Но не им давайте никаква възможност да викат или да бягат. Вържете им краката!
Последната част от заповедта бе изпълнена безмилостно. Но Пипин откри, че за пръв път се е озовал близо до Мери. Орките вдигаха оглушителен шум, крещяха, дрънкаха оръжие и хобитите успяха да поговорят шепнешком.
— Не ми се нрави тая работа — каза Мери. — Направо съм съсипан. Мисля, че не ще мога да пропълзя надалеч, дори да съм свободен.
— Лембас! — прошепна Пипин. — Лембас… остана ми малко. Ти имаш ли? Не вярвам да са взели друго освен мечовете ни.
— Да, имах един пакет в джоба — отвърна Мери, — но сигурно е станал на трохи. Все едно, не мога да си пъхна устата в джоба!
— Няма да се наложи. Аз…
Но в този момент жесток ритник даде на Пипин да разбере, че шумът е затихнал и стражите са нащрек.
Нощта бе студена и тиха. Около могилката, на която се бяха струпали орките, запламтяха стражеви огньове — в мрака те описваха златисточервен кръг. Бяха на разстояние един добър изстрел, но ездачите не се показваха пред светлината и орките изхабиха много стрели в безсмислено мерене по огньовете, докато Углук не им забрани. Конниците не издаваха нито звук. По-късно, когато луната изгря над мъглите, те се мяркаха понякога като сенчести фигури, които проблясваха от време на време под бялата светлина и продължаваха безспирните си обиколки.