— Слънцето чакат, проклети да са! — изръмжа един от пазачите. — Защо не опитаме да се съберем и да разкъсаме обръча? Бих искал да знам какво си въобразява старият Углук?
— Не се и съмнявам, че искаш — озъби се Углук, изскачайки изотзад. — Искаш да кажеш, че съм изкуфял, а? Проклетник! И ти си като оная паплач ларвите и маймуните от Лугбурз. Няма смисъл да ги повеждаме в атака. Само ще изквичат и ще се разбягат, а ония мръсни коняри са достатъчно много, за да ни изчистят до един из равнината. Само за едно ги бива тия ларви — виждат като прилепи из мрака. Но доколкото съм чувал, нощем Белокожите били по-зорки от останалите човеци; и не забравяйте конете им! Казват, че виждали и нощния ветрец. Обаче тия приятелчета не знаят едно — Маухур е в гората с момците си и всеки момент ще се появи оттам.
Очевидно думите на Углук напълно задоволиха исенгардците, но останалите орки бяха отчаяни и непокорни. Наслагаха няколко поста, ала повече стражи налягаха по земята и си почиваха в приятния мрак. Наистина, отново бе станало съвсем тъмно; луната бе потънала в гъстите облаци на запад и Пипин не виждаше нищо на повече от няколко фута. Светлината на огньовете не достигаше до могилката. Ездачите обаче не се задоволяваха само да изчакват утрото, оставяйки врага да почива. Внезапна врява откъм източния склон разкри, че нещо не е наред. Изглежда, неколцина мъже се бяха приближили, слезли от конете си, бяха пропълзели към покрайнините на бивака и бяха убили няколко орки, после пак бяха изчезнали надалеч. Углук хукна да предотврати паниката.
Пипин и Мери седнаха. Исенгардските им пазачи бяха изтичали с Углук. Но надеждите на хобитите за бягство скоро отлетяха. Две дълги космати ръце ги стиснаха за шиите и ги придърпаха един до друг. Смътно различиха помежду си едрата глава и грозното лице на Гришнах; отвратителният му дъх изгаряше бузите им. Той взе да опипва и да бърника по дрехите им. Пипин изтръпна, усещайки как корави студени пръсти се плъзват по гърба му.
— Е, дребосъчета мои! — тихо прошепна Гришнах. — Радвате ли се на почивката? Или не? Мястото комай не е много удобно — мечове и камшици от едната страна, гадни копия от другата. Дребосъците не бива да се месят в работи, дето са прекалено големи за тях.
Пръстите му продължаваха да опипват. Очите му просветваха като неясен, но жарък огън.
Мисълта изведнъж нахлу в главата на Пипин, сякаш непосредствено бе уловил вълнението на врага: „Гришнах знае за Пръстена! Търси го, докато Углук е зает — навярно иска да си го присвои.“
Студен страх изпълни сърцето на Пипин, ала в същото време той се питаше как би могъл да използва алчността на Гришнах.
— Не вярвам да го намериш така — прошепна той. — Не се намира лесно.
— Да го намеря? — възкликна Гришнах; пръстите му спряха да пълзят и стиснаха рамото на Пипин. — Какво да намеря? За какво говориш, дребосък?
Пипин помълча. После изведнъж издаде гърлен звук в мрака: ам-гъл, ам-гъл и добави:
— Нищо, безценни мой.
Хобитите усетиха как пръстите на Гришнах се отдръпват.
— Охо! — тихичко изсъска гоблинът. — Значи това мислел той, нали? Охо! Много, мно-го опасно, дребосъчета мои.
— Може би — обади се Мери, който бе нащрек и разбираше догадката на Пипин. — Може би; и не само за нас. Но ти си знаеш най-добре. Искаш ли го, или не? И какво ще дадеш в замяна?
— Искаме ли го? Искам ли го? — изрече Гришнах, сякаш озадачен, ала ръцете му трепереха. — Какво ще дам в замяна? Какво искате да кажете?
— Искам да кажем — отвърна Пипин, подбирайки внимателно думите, — че няма смисъл да тършуваш в тъмното. Можем да ти спестим време и усилия. Но първо трябва да ни развържеш краката, иначе нищо няма да направим и нищо няма да кажем.
— Мои скъпи, нежни, малки глупачета — изсъска Гришнах, — всичко, което имате и знаете, ще бъде изкопчено, когато му дойде времето — всичко! Тогава ще ви се иска да знаете повече, та да задоволите Питащия, да, ще ви се иска — съвсем скоро. Няма да бързаме с разпита. О, не! За какво мислите, че ви оставиха живи? Скъпи малки момченца, моля ви, повярвайте, като казвам, че не е от доброта — Углук никога не е имал такъв порок.