— Много неща стават — отвърна Мери — и даже да се помъчим да припираме, ще ни трябва много време, за да ги разкажем. Но ти каза да не избързваме. Трябва ли отведнъж да ти кажем всичко? Ще сметнеш ли за невъзпитано, ако запитаме какво ще правиш с нас и на чия страна си? И познаваше ли Гандалф?
— Да, познавам го — единствения вълшебник, който наистина се интересува от дървета — каза Дървобрад. — Вие познавате ли го?
— Да — печално каза Пипин, — познавахме го. Той беше чудесен приятел и наш водач.
— Тогава мога да отговоря на останалите ви въпроси — каза Дървобрад. — Няма да правя нищо с вас — ако с тия думи искате да кажете „да направя нещо на вас“ без ваше разрешение. Може и да сторим нещо заедно. А за страните не знам. Аз си имам свой път; но вашият и моят могат да вървят заедно донякъде. Ала вие говорите за благородния Гандалф така, сякаш е бил в история, стигнала до своя край.
— Да, така е — скръбно потвърди Пипин. — Историята, изглежда, продължава, но се боя, че Гандалф изчезна от нея.
— Ооо, гледай ти! — каза Дървобрад. — Хум, хм, аха. — Той замълча и дълго гледа хобитите. — Хум, ъъъ… е, не знам какво да кажа. Хайде де!
— Ако би желал да чуеш още — каза Мери, — ще ти разправим. Но за това трябва време. Не би ли ни пуснал долу? Не можем ли да поседим тук на припек, докато разказваме? Сигурно се изморяваш да ни държиш.
— Хм, да се изморявам? Не, не се изморявам. И не сядам. Не съм много, хм, сгъваем. Но ето че слънцето наистина напича. Хайде да слезем от този… как казахте, че го наричате?
— Хълм? — предложи Пипин.
— Площадка? Стъпало? — предложи Мери.
Дървобрад замислено повтори думите.
— Хълм. Да, това беше. Но е прибързана дума за нещо, стоящо тук, откакто се е оформила тая част на света. Но както и да е. Хайде да слезем от него и да вървим.
— Къде ще ходим? — запита Мери.
— У дома или по-точно в един от домовете ми — отговори Дървобрад.
— Далече ли е?
— Не знам. Вие навярно бихте рекли, че е далече. Но какво значение има?
— Ами разбирате ли, изгубихме всичкия си багаж — обясни Мери. — Почти не ни остана храна.
— О! Хм! За това не се тревожете — каза Дървобрад. — Мога да ви дам питие, от което още много, много дълго няма да спрете да растете и зеленеете. А ако решим да се разделим, мога да ви оставя извън страната си, в която точка пожелаете. Да вървим!
Държейки хобитите внимателно, но здраво върху свивките на лактите си, Дървобрад вдигна първо единия си широк крак, после другия и ги премести към ръба на площадката. Пръстите, подобни на корени, се вкопчиха в скалата. После той предпазливо и тържествено запристъпва от стъпало на стъпало и достигна подножието на Гората.
Веднага потегли през дърветата с дълги, бавни разкрачи — все по-навътре и по-навътре из дебрите и без да се отдалечава от потока, упорито се заизкачва по планинските склонове. Много от дърветата изглеждаха заспали или сякаш не му обръщаха внимание, както и другите същества, с които се разминаваха; но някои потръпваха, а други вдигаха клони над главата му, щом наближаваше. През цялото време, докато крачеше, той си мърмореше, издавайки безкраен напевен поток от музикални звуци.
Известно време хобитите мълчаха. Колкото и да е странно, те се чувстваха удобно и в безопасност и имаха за какво да размислят и да се удивляват. Накрая Пипин се осмели да заговори отново:
— Моля те, Дървобрад, ще разрешиш ли да запитам нещо? Защо Келеборн ни предупреди да се пазим от тази гора? Той ни каза да не рискуваме да се оплетем в нея.
— Хмм, тъй ли казал? — избоботи Дървобрад. — Аз пък бих могъл да ви кажа почти същото, ако отивахте в обратната посока. Не рискувайте да се оплетете из горите на Лаурелиндоренан! Така го наричаха елфите някога, но сега са съкратили името: наричат го Лотлориен. Навярно са прави — може би наистина не расте, а вехне. Страна на Долината на Пеещото Злато, това бе тя едно време. Сега е Цвете на Бляновете. Такива ми ти работи! Обаче е странно място и не всеки би дръзнал да навлезе там. Изненадан съм, че сте успели да излезете, но много повече ме изненадва, че изобщо сте влезли — това не се е удавало на чужденци от много години насам. Странни са ония земи. И тия също. Скръбта ни споходи. Ай, споходи ни скръбта. Лаурелиндоренан линделорендор ма линорнелион орнемалин — затананика си той. — Мисля си, че те там изостават от света. Нито този край, нито който и да било друг освен Златната гора напомня онова, що е било, когато Келеборн бе млад. И все пак: Таурелиломеа-тумбалеморна Тумбалетауреа Ломеанор, така казваха някога. Нещата се промениха, но тук-там все още е вярно.