Властелинът на пръстените

— Какво искаш да кажеш? — обади се Пипин. — Кое е вярно?

— Дърветата и ентите — каза Дървобрад. — Аз самият не разбирам всичко, което става, тъй че не мога да ви го обясня. Някои от нас и до днес са истински енти, доста жизнени и подвижни по нашите представи, но мнозина стават все по-сънливи, вдървяват се, както бихте казали вие. Естествено, повечето дървета са си просто дървета; ала много от тях са полубудни. Някои са съвсем будни, а една част, такова, ъъъ… да де, поентяват. Това продължава непрекъснато. Когато с някое дърво се случи такова нещо, откриваш, че някои имат лоша сърцевина. То няма нищо общо с дървесината им — не това имам предвид. Ами че надолу по Ентомил аз познавах някои добри стари върби, които отдавна изчезнаха, уви! Те бяха съвсем кухи, направо се разпадаха на парчета, но бяха кротки и сладкодумни като млади листенца. А в долините из планинското подножие има някои дървета, яки като кремък, но лошави от върха до корена. И тая работа като че се разпространява. Из нашия край имаше много опасни области. И до днес са се запазили някои твърде черни места.

— Като Старата гора на север, искаш да кажеш? — запита Мери.

— О, да, да, нещо подобно, но много по-лошо. Не се съмнявам, че на север още тегне част от сянката на Великия мрак; лошите спомени се предават от поколение на поколение. Но из нашия край има долини, където Мракът никога не се е разсейвал, а дърветата са по-стари от мен. Ние обаче правим каквото можем. Държим настрана чужденците и лудите глави; учим и възпитаваме, бродим и плевим. Ние, старите енти, сме пастири на дърветата. Малцина сме останали днес. Казват, че овцете ставали като овчарите, а овчарите като овцете; но става бавно, а те не живеят дълго. С дърветата и ентите е по-бързо, те заедно крачат през вековете. Защото ентите са по-близки до елфите; не тъй самовлюбени като хората и по-умели, когато трябва да проникнат в другите същества. А от друга страна, ентите са по-близки до хората, по-променливи от елфите и по-бързо схващат цветовете на външния свят, както бихте казали вие. Или по-добри и от хората, и от елфите — защото са по-настойчиви и по-дълго обмислят всяко нещо. Днес мнозина от моя народ са досущ като дървета и само нещо голямо може да ги разбуди; говорят само шепнешком. Но някои от моите дървета са станали гъвкави и много от тях умеят да разговарят с мен. Разбира се, елфите го започнаха — да разбуждат дърветата, да ги учат да разговарят и да изучават дървесния им език. Древните елфи открай време искаха да приказват с всичко живо. Но после дойде Великият мрак и те заминаха отвъд Морето или избягаха и се скриха в далечни долини и запяха песни за дните, що вече не ще се върнат. Никога. О, да, да, имаше едно време безкраен лес оттук до Лунните планини, а тук бе само Източният край. Волни дни бяха тогава! В ония времена можех цял ден да бродя и да пея, без да чуя нищо друго освен ехото на собствения си глас из гънките на хълмовете. Горите бяха като в Лотлориен, само че по-гъсти, по-силни, по-млади. А ароматът на въздуха! Понякога по цяла седмица само дишах.

Дървобрад замълча и макар да крачеше широко, грамадните му крака почти не издаваха звук. После отново взе да мънка и в гласа му заромоли песен. Хобитите постепенно осъзнаха, че той пее за тях:

Сред върбов лъг в Тасаринан напролет крачех аз. Ах, как ухае пролетта сред Нан-тасарион! И казах, че е добро. А лете бродех из брестака на Осирианд. Ах, как блести и пее лятото край Седемте реки на Осир! И помислих, че е по-добро. При буковете в Нелдорет наесен стигнах аз. Ах, как горят червени и златисти и как въздишат листи наесен в Таур-на-нелдор! Надхвърляше мечтите ми това. На платото Дортонион, сред борови гори през зимата качих се. Ах, вятърът как пее, как бели са и черни клонаците през зимата над Ород-на-Тон! И с песен се надигна гласът ми из небето. А днес под морските вълни са всички тез страни и крача аз из Амбарона, Тауреморна и Алдаломе, из родния си Ветроклин, где корените са тъй дълги. А трупат се години, по-гъсти от листата в Тауреморналоме.

Песента свърши и той продължи да крачи мълчаливо, а в цялата гора, докъдето стигаше слухът, не трепваше нито звук.

Денят гаснеше и здрачът обгръщаше дървесните стволове. Най-сетне хобитите смътно видяха напред да се издигат стръмните мрачни земи — бяха достигнали подножието на планините и зелените корени на високия Метедрас. От високите си извори младият Ентомил подскачаше по склона от стъпало на стъпало насреща им. Вдясно от потока имаше дълго нагорнище, покрито с посивяла в полумрака трева. Там не растяха дървета и земята лежеше под открито небе; сред облачни брегове вече сияеха звездни езерца.