Дървобрад рязко скочи от леглото, изправи се и стовари длан върху масата. Светещите съдини, се разтърсиха и изхвърлиха нагоре огнени фонтани. В очите му тлееше зелен пламък, а брадата му настръхна като огромна метла.
— Ще го спра! — избоботи той. — И вие ще дойдете с мен. Може би ще успеете да ми помогнете. Така ще помогнете и на приятелите си, защото ако не обезвредим Саруман, Рохан и Гондор ще се окажат между два огъня. Пътищата ни водят в една посока — към Исенгард!
— Ще дойдем с теб — каза Мери. — Ще сторим каквото можем.
— Да! — потвърди Пипин. — Бих искал да видя Бялата ръка повалена. Бих искал да съм там, дори и да няма много полза от мен — никога не ще забравя Углук и пътя през Рохан.
— Добре! Добре! — рече Дървобрад. — Но аз изрекох прибързани слова. Не бива да избързваме. Прекалено се разгорещих. Сега трябва да се успокоя и да помисля; на думи лесно се вика стой! — на дело е трудно.
Той прекрачи към сводестия изход и постоя известно време под пръските на потока. После се разсмя, разтърси се и изсипа на земята безброй капки, просветващи като червени и зелени искри. Върна се, отново се изпъна на леглото и замълча.
По някое време хобитите го чуха пак да си мърмори. Той като че броеше на пръсти.
— Ветроклин, Кристалан, Равношир, ай-ай — въздъхна той и се обърна към хобитите: — Лошото е, че сме останали толкова малко. Само трима от първите енти, които бродеха из горите преди Мрака: аз — Ветроклин, Кристалан и Равношир, както ни наричат елфите; ако предпочитате, можете да ги наричате Листовлас и Твърдокор. А и от трима ни Листовлас и Твърдокор не ги бива много за тая работа. Листовлас е станал сънлив, почти се е вдървил, както бихте казали вие — усамотява се и по цяло лято стои в полудрямка, затънал до колене сред дълбоките треви на ливадите. Цял е покрит с коса като листа. Обикновено зиме се събуждаше; но напоследък дори и тогава е прекалено сънлив, за да броди надалече. Твърдокор живееше по планинските склонове западно от Исенгард. Точно там станаха най-големите неприятности. Той бе ранен от орките, а мнозина от неговия род и дървесните му стада бяха избити и унищожени. Той се изкачи към възвишенията, сред любимите си брези, и не иска да слиза. И все пак смея да твърдя, че мога да сбера чудесен отряд сред по-младите — ако успея да ги убедя в необходимостта да ги раздвижа; ние не сме припрян народ. Ех, колко жалко, че сме малцина!