— Защо сте малцина, щом сте живели тъй дълго из този край? — обади се Пипин. — Много ли са загинали?
— О, не! — каза Дървобрад. — Никой не е умрял отвътре, както бихте казали вие. Разбира се, някои от нас рухнаха сред злощастията на дългите години; мнозина се вдървиха. Но ние никога не сме били многобройни и родът ни намалява. От страшно много години насам не сме имали ентчета — деца, както казвате вие. Нали разбирате, останахме без ентруги — съпруги на ентите.
— Колко печално! — каза Пипин. — Как тъй умряха всички?
— Не са умрели! — отвърна Дървобрад. — Не съм споменавал за умиране. Казах, че останахме без тях. Изгубихме ги и не можем да ги намерим. — Той въздъхна. — Мислех, че всички знаят за това. От Мраколес до Гондор елфи и хора пееха песни как ентите търсят ентруги. Не може съвсем да са ги забравили.
— Е, боя се, че песните не са преминали на запад от Планините, към Графството — каза Мери. — Няма ли да ни разкажеш нещо повече, или да изпееш някоя от песните?
— Да, ще го сторя — каза Дървобрад, явно доволен от молбата. — Но не мога да разкажа историята както трябва, само ще я изложа накратко; а после трябва да приключим разговора — утре имаме да свикваме съвет, да свършим много работа и може би да започнем поход.
— Странна и печална е тази история — продължи той след кратко мълчание. — Когато светът бе млад, а горите необятни и диви, ентите и ентругите — а тогава те бяха ентвойки; ах, как прекрасна бе Фимбретил, леконогата Кръшностания, в дните на нашата младост! — те бродеха заедно и заедно живееха. Но сърцата ни не растяха в една посока: ентите отдаваха обичта си на онова, що срещаха из света, а мислите на ентругите отлитаха в друга посока, защото ентите обичаха огромните дървета, горските дебри и склоновете на високите хълмове; те пиеха от планинските потоци и ядяха само плодове, отронени от дърветата по пътя им; те се учеха от елфите и говореха с дърветата. Но ентругите посвещаваха мислите си на дребните дръвчета и слънчевите ливади отвъд горските предели; те виждаха как напролет разцъфват трънкосливката из гъсталака, дивата ябълка и черешата, как зеленеят лете тревите в мочурищата и как се ронят тревни семена из есенни поля. Те не желаеха тия създания да разговарят с тях, а само да слушат и да изпълняват каквото им се каже. Ентругите им нареждаха да растат според тяхната воля, да раждат лист и плод какъвто те харесват; ентругите желаеха ред, изобилие и мир (а за тях това значеше нещата да стоят където са ги сложили). И тъй ентругите създаваха градини, в които да живеят. Но ентите продължаваха да скитат, само от време на време наминавахме към градините. Сетне, когато Мракът нахлу в Севера, ентругите прекосиха Великата река и сътвориха нови градини, разораха нови поля и взехме да ги виждаме по-нарядко. След отблъскването на Мрака земите на ентругите разцъфнаха богато и житни класове обсипаха полята им. Мнозина от хората изучиха изкуството на ентругите и им отдаваха велика почит; а ние бяхме само легенда за тях, тайна, скрита в горските дълбини. Ала и до днес сме тук, а пустош покри градините на ентругите — хората днес ги наричат Кафявите земи.
Спомням си как отдавна — по време на войната между Саурон и Морските хора — ме обзе желание отново да видя Фимбретил. Безмерно прекрасна бе още тя за моя взор, когато я съзрях за сетен път, макар че едва напомняше някогашната ентвойка. От тежък труд ентругите се бяха прегърбили и потъмнели; изсушени от слънцето, косите им бяха приели цвета на узряла пшеница, а бузите им червенееха като ябълки. Ала очите им си оставаха наши очи. Пресякохме Андуин и стигнахме до земите им, но открихме пустиня — войната бе минала оттам и всичко бе опожарено и изкоренено. И ентругите не бяха там. Дълго зовахме и дълго дирихме; питахме всички срещнати накъде са заминали ентругите. Едни казваха, че никога не са ги виждали; други твърдяха, че са ги видели да крачат на запад, трети — на изток, четвърти — на юг. Но гдето и да бродехме, нийде не ги открихме. Велика бе нашата скръб. Ала дивите гори ни призоваха и ние се завърнахме натам. Още дълги години редовно потегляхме да дирим ентругите, бродехме надлъж и шир и ги зовяхме с прекрасните им имена. Но времето отминаваше, ние скитахме все по-рядко и все по-наблизо. И днес за нас ентругите са само спомен, а брадите ни са дълги и побелели. Елфите съчиниха много песни за Странстванията на ентите и някои от тях се пееха и на човешки езици. Но ние не съчинихме нищо, стигаше ни да пеем прекрасните имена на ентругите, щом помислехме за тях. Вярваме, че в бъдни времена може отново да ги срещнем и може би нейде ще намерим земя, където да живеем заедно и всички да сме доволни. Но пророчеството гласи, че това ще стане само когато и ние, и те изгубим всичко, що имаме сега. Защото в древни времена Саурон унищожи градините, а днешният Враг навярно ще попари всички гори.