Властелинът на пръстените

Една елфическа песен разказваше за това или поне аз така я разбирам. Пееха я и нагоре, и надолу по Великата река. Не са я измислили ентите, имайте предвид — на нашия език би била много дълга! Но ние я знаем наизуст и си я тананикаме от време на време. Ето как звучи на вашия език.

ЕНТ: Щом пролет ражда буков лист и в клона влива сок; щом вятър вее, лъч блести над горския поток; щом крачим леко, с дъх дълбок, и въздухът сияй, ела при мен! Ела и виж — красив е моят край! ЕНТРУГА: Щом пролет идва в нива, в двор и расне житен злак; щом цвят обсипе плоден клон като внезапен сняг; щом слънце грее и дъждец в лъчите му играй, не чакай да се върна аз — красив е моят край. ЕНТ: Щом лято позлати света и под зелен покров дърветата сънуват сън — тъй стар и вечно нов; щом крие свеж сумрак лесът и вятърът замре, ела при мен! Ела и виж, че тук е по-добре! ЕНТРУГА: Щом топло лято озари натегналия плод; щом с радост жъне златен клас работният народ; щом в кошера се трупа мед и вятърът замре, оставам в моя слънчев край, че тук е по-добре! ЕНТ: Щом зима зла гора и хълм екове сред леден плен; щом рухне моят лес и нощ погълне моя ден; щом Изтокът ни прати дъжд, и ураган, и мрак, ще диря теб, ще те зова, при теб ще дойда пак! ЕНТРУГА: Щом зима песента екове сред сетната тъма; щом няма плод, щом смях и труд заглъхнат у дома; ще търся теб, ще чакам теб, за да се срещнем пак и двама да поемем път под леден дъжд и мрак. ДВАМАТА: И двама ще поемем път — на запад води той, и край далечен ще дари сърцата ни с покой.

— Така звучи горе-долу — каза Дървобрад, когато свърши песента. — Елфите са я измислили, разбира се — безгрижна, бързодумна, додето се вслушаш, и вече дошъл краят. По моята скромна преценка е доста хубава. Но ентите от своя страна биха могли да кажат повечко, ако имаха време! А сега ще стана да си подремна. Вие къде ще застанете?

— Ние обикновено спим легнали — каза Мери. — Тук сме си добре.

— Спите легнали! — възкликна Дървобрад. — Ама да, разбира се! Хм, хум… бях забравил — тая песен ме настрои както в старите времена; без малко да реша, че разговарям с млади енти, да, да. Е, можете да заемете леглото. Аз ще постоя под дъжда. Лека нощ!

Мери и Пипин се изкатериха на леглото и се сгушиха в меките треви и папрати. Ложето беше свежо, ароматно и топло. Светлините изгаснаха и сиянието на дърветата помръкна; но все още можеха да различат отвън пред свода стария Дървобрад, застанал неподвижно с вдигнати над главата ръце. Ярките звезди надничаха от небето и огряваха водните струи, които се сипеха по пръстите и главата му и лееха, лееха към краката му стотици сребърни капки. Заслушани в техния звън, хобитите заспаха.

Когато се събудиха, хладните слънчеви лъчи огряваха просторния двор и пода на нишата. Високо в небето мощен източен вятър гонеше парцаливите облаци. Дървобрад не се виждаше; но докато се плискаха с вода от басейна край входа, Мери и Пипин го чуха как си тананика и пее, идвайки по пътеката между дърветата.

— Ху, хо! Добро утро, Мери и Пипин! — изтътна той, като ги видя. — Дълго спите. Аз вече направих неколкостотин крачки днес. Сега ще си изпием закуската и потегляме към Ентосбор.

Той им наля две пълни паници от каменна делва, но не от снощната. Вкусът бе друг — по-земен и по-богат, по-укрепващ и хранителен, тъй да се каже. Докато хобитите седяха на ръба на леглото, пиеха и хрупаха парченца от елфическите питки (не толкова от глад, колкото защото смятаха дъвченето за задължителна част на всяка закуска), Дървобрад стоеше прав, тананикаше си на ентически или елфически, или някакъв чужд език и гледаше към небето.