— Къде е Ентосбор? — осмели се да запита Пипин.
— Ху, а? Ентосбор? — обърна се Дървобрад. — То не е местност, а събрание на ентите — напоследък рядко го свикваме. Аз обаче изкопчих от доста приятели обещание, че ще дойдат. Ще се срещнем на обичайното място — хората го наричат Диводол. Намира се южно оттук. Ще стигнем преди пладне.
Не след дълго потеглиха. Както и предния ден, Дървобрад носеше хобитите на ръце. Край входа на двора той зави надясно, прекрачи потока и се запъти на юг покрай подножията на величествените скалисти склонове, осеяни с редки дървета. По-нагоре хобитите зърнаха горички от бреза и калина, а над тях се катереха по стръмнините мрачни борови гори. Скоро Дървобрад се поотклони от хълмовете и потъна в дълбоките дебри, където дърветата бяха по-мощни, по-високи и по-гъсти от всичко, което хобитите бяха виждали досега. За малко усетиха лекия задух, който бяха забелязали при първото си навлизане във Ветроклин, ала това чувство бързо отмина. Дървобрад не разговаряше с тях. Тананикаше си дълбоко и замислено, но Мери и Пипин не схващаха думите — звучеше им като бум, бум, румбум, бурар, бум-бум, дарар-бум-бум, да-рар-бум и тъй нататък с непрекъсната смяна на мелодия и ритъм. От време на време им се струваше, че дочуват отговор, тананикане или тръпнещ звук, долетял сякаш изпод земята, от клоните над главите им или може би от дънерите на дърветата; но Дървобрад нито спираше, нито обръщаше глава настрани.
Вървяха вече отдавна — Пипин опита да брои „ентокрачките“, но не успя и се обърка някъде на около три хиляди, — когато Дървобрад взе да забавя ход. Изведнъж спря, остави хобитите на земята и като надигна ръце към устата си, сви длани на широка тръба; после духна или извика през тях. Мощно хуум, хом оглади горите като дълбок тръбен зов и сякаш отекна от дърветата. Нейде далече, от няколко посоки долетя подобно хуум, хом, хуум — не ехо, а отговор.
Дървобрад метна Мери и Пипин на рамо и пак закрачи, отпращайки от време на време нов тръбен зов, и всеки път отговорът долиташе все по-мощно и по-отблизо. Така най-сетне стигнаха до привидно непроходима стена от тъмнозелени дървета, каквито хобитите не бяха виждали досега — те се разклоняваха още от корените и бяха плътно окичени с тъмни лъскави листа, като зеленики без тръни. Покриваха ги множество твърди, изправени съцветия с големи и блестящи маслиненозелени пъпки.
Като зави наляво и заобиколи този грамаден жив плет, Дървобрад с няколко разкрача стигна до тесен вход. През него минаваше утъпкана пътека и изведнъж се спускаше по дълъг стръмен склон. Хобитите видяха, че слизат в обширен дол, кръгъл като паница, много широк и дълбок, увенчан по ръба с висока и тъмна вечнозелена ограда. Дъното беше тревисто и гладко, без никакви дървета освен три много високи и красиви бели брези в центъра на паницата. Към дола водеха още две пътеки — от запад и от изток.
Няколко енти вече бяха пристигнали. Други се задаваха по отсрещните пътеки или следваха Дървобрад. Когато наближиха, хобитите се загледаха в тях. Бяха очаквали да видят множество създания, подобни на Дървобрад, както всички хобити си приличат (поне в очите на чужденците); много се изненадаха, като видяха съвсем друго. Ентите се различаваха един от друг както дърво от дърво, като бреза и бук, дъб и ела. Имаше няколко по-стари енти, брадати и чворести като яки, но древни дървета (макар никой да не изглеждаше тъй стар като Дървобрад); имаше снажни и здрави енти с източени ръце и нозе, с гладка кожа като горски дървета в първа младост; ала нямаше малки енти, нямаше фиданки. Сред широкото тревисто дъно на дола вече стояха около две дузини, а още много се задаваха отвън.
Отначало Мери и Пипин бяха поразени главно от разнообразието, което виждаха — многото форми, цветове, разликите в обхват и ръст, в дължината на ръце и нозе, в броя на пръстите по тях (всички възможни числа от три до девет). Неколцина изглеждаха по-близки или по-далечни роднини на Дървобрад и напомняха букови или дъбови дървета. Но имаше и други породи. Някои приличаха на кестени — енти с кафява кожа, грамадни ръце с криви пръсти и къси дебели крака. Други напомняха ясен — високи, стройни сиви енти с много пръсти по ръцете и дълги нозе; трети приличаха на ели (най-високите енти), а имаше и като брези, като калини, като липи. Но когато всички енти се събраха около Дървобрад, свеждайки леко глави, мърморейки с бавните си напевни гласове и гледайки дълго и внимателно към чужденците, тогава хобитите разбраха, че те всички са от един род и имат еднакви очи — не тъй стари и дълбоки като на Дървобрад, но с еднакъв бавен, търпелив, замислен израз и еднакви зелени отблясъци.