— Но злото не е окончателно, нали? — тревожно запита Фродо. — Нали Билбо ще се оправи с времето? Ще намери покой, искам да кажа.
— Още тогава му стана по-добре. Но само една сила на този свят знае всичко за Пръстените и техните злини, а доколкото знам, няма на света Сила, познаваща напълно хобитите. Сред Мъдрите аз единствен се занимавам с хобитознание — скромен, но пълен с изненади дял от премъдростите. Уж хобитите са меки като масло, а изведнъж ги виждаш яки като стари коренища. Не бих се учудил, ако някои измежду тях устоят на Пръстените много по-дълго, отколкото биха повярвали Мъдрите. Мисля, че не бива да се тревожиш за Билбо. Разбира се, той дълги години бе собственик на Пръстена и го употребяваше, тъй че може много да мине, преди въздействието да се заличи… та да може отново да го види, без да се подлага на опасност. Но нищо не му пречи да живее щастливо още години наред — просто да спре в онзи момент, където беше, когато се раздели с пръстена. Защото в края на краищата той го даде доброволно, а това е важно. Не, не се тревожех за скъпия Билбо, щом се отърва. За тебе се чувствах отговорен. Откакто Билбо си замина, дълбоко съм загрижен за теб и за всички чаровни, смешни, безпомощни хобити. Горестен удар ще понесе светът, ако Мрачната сила овладее Графството, ако всички вие, весели и глупави Болгеровци, Рогосвирци, Многознаевци, Вържиколановци и прочие, да не говорим за смехотворците Торбинсовци, попаднете под робство.
Фродо потрепера.
— Но защо? — възкликна той. — И кому са нужни подобни роби?
— Право да си кажа — отвърна Гандалф, — смятам, че досега — именно досега — Мрачния владетел изцяло е пренебрегвал съществуването на хобитите. Благодарете на съдбата. Но вашата безопасност отмина. Не сте му нужни — той си има много по-полезни слуги, — но вече не ще ви забрави. И хобитите като окаяни роби ще са му далеч по-приятни отколкото свободните и щастливи хобити. Не знаеш ли, че на света има злоба и мъст?
— Мъст ли? — учуди се Фродо. — Мъст за какво? Още не разбирам какво общо има това с Билбо, с мен и пръстена ми.
— Много общо има — каза Гандалф. — Ти не знаеше истинската заплаха, но сега ще я узнаеш. Не бях уверен при последното си посещение, ала дойде часът да заговоря. Дай ми пръстена за малко.
Фродо извади от джоба си пръстена, закачен с верижка за пояса му. Откачи го и бавно го подаде на вълшебника. Ръката му изведнъж натежа, сякаш някой — пръстенът или Фродо — се боеше от докосването на Гандалф.
Гандалф го пое. Пръстенът изглеждаше изработен от масивно чисто злато.
— Виждаш ли някакви белези по него? — запита вълшебникът.
— Не — каза Фродо. — Няма никакви белези. Пръстенът е съвършено гладък, нито се надрасква, нито се изтърква.
— Добре тогава, гледай!
За удивление и отчаяние на Фродо вълшебникът внезапно запокити пръстена сред жаравата на огнището. С вик хобитът се хвърли към машата, но Гандалф го удържа.
— Чакай! — заповяда той и го стрелна с властен поглед изпод рошавите си вежди.
Пръстенът не изглеждаше променен. След малко Гандалф стана, затвори капаците на прозореца и дръпна завесите. Мрак и тишина изпълниха стаята, само откъм градината тихо потракваха ножиците на Сам, който бе наближил прозореца. Вълшебникът постоя, загледан в огъня, после се наведе, издърпа с машата пръстена и веднага го хвана с ръка. Фродо ахна.
— Студен е — каза Гандалф. — Вземи!
Фродо пое пръстена с изтръпнала длан; стори му се по-плътен и по-тежък от когато и да било.
— Вдигни го! — нареди Гандалф. — И гледай отблизо!
Фродо се подчини и зърна по външната и вътрешната страна на пръстена изящни линии, по-фини от най-тънкото перо — огнени черти, които сякаш оформяха плавно изписани букви. Те сияеха — ослепително ярки и все пак далечни като от огромна дълбина.
— Не мога да разчета огнените букви — изрече Фродо с разтреперан глас.
— Ти не — каза Гандалф, — но аз мога. Буквите са елфически, в стар стил, ала езикът е мордорски и не ще го изрека тук. Но на Общия език надписът гласи приблизително така: