Властелинът на пръстените

Хобитите заспаха, унесени в тихата песен на Брегалад, която сякаш оплакваше на различни езици гибелта на любимите му дървета.

С него прекараха и следващия ден, но не се отдалечаваха много от дома му. Най-често седяха мълчаливо на завет под рида, защото вятърът бе застудял, а облаците се събираха и тъмнееха; слънцето почти не се показваше, а в далечината все тъй се надигаха и затихваха гласовете на Ентосбора — ту гръмки и мощни, ту ниски и печални, ту бързи, ту бавни и тържествени като панихида. Настъпи втора нощ, а ентите продължаваха съвещанието под устремно летящи облаци и колебливо трепкащи звезди.

Дойде зората на третия ден — навъсен и ветровит. По изгрев-слънце гласовете на ентите се извисиха в мощна гълчава и отново замряха. Утрото напредна, вятърът затихна и въздухът натежа от очакване. Хобитите забелязаха, че сега Брегалад слуша напрегнато, макар че за тях звукът, долитащ от Сбора до укритието на ентическия дом, бе едва доловим.

Отмина пладне и слънцето, клонящо на запад към планините, провря дълги жълти лъчи през пролуките на облаците. Внезапно хобитите усетиха, че всичко тъне в покой; цялата гора се вслушваше мълчаливо. Какво значеше това? Брегалад стоеше изпънат и напрегнат и се оглеждаше на север към Диводол.

И сетне с грохот долетя кънтящ и мощен рев: Ра-хуум-рах! Дърветата се люшкаха и превиваха като ударени от вихър. Отново настъпи тишина и после се разнесе маршова мелодия като от тържествени барабани, а над тътнещите удари мощно и високо запяха неудържими гласове.

На щурм, на щурм, със гръм и шум — та-рунда рунда рунда рум!

Ентите идеха — все по-близко и все по-мощно се издигаха гласовете им.

На щурм със барабан и шум — та-руна руна руна рум!

Брегалад взе хобитите на ръце и с широки крачки напусна дома си.

След малко видяха как наближава маршовата колона: с огромни крачки ентите прииждаха по надолнището. Начело беше Дървобрад, подир него, двама по двама, стъпваха в крак петдесетина последователи и отмерваха такта, удряйки с юмруци по дънерите си. От по-близко се виждаха и пламналите в очите им искри.

— Хуум, хом! Ето че идем с гръм, ето че идем най-сетне! — подвикна Дървобрад, щом забеляза Брегалад и хобитите. — Елате със Сбора! Потегляме. Потегляме към Исенгард!

— Към Исенгард! — изреваха ентите в един глас.

— Към Исенгард!

Към Исенгард! Та бил макар от камък стар и с крепък зид, та бил макар на Исенгард градът по-як и от гранит, вървим, вървим, вървим на рат да срутим каменния град; че лист и ствол е гняв пробол, сърца кипят — вървим на рат! Към враг без ум, по прашен друм, сред гръм и шум, на щурм, на щурм! Към Исенгард със гняв на щурм! Със гняв на щурм, със гняв на щурм!

Тъй пееха те и маршируваха на юг.

Брегалад с блеснали очи застана начело на колоната до Дървобрад. Старият ент отново пое хобитите, положи ги на рамо и те с тупкащи сърца, с вирнати глави гордо се понесоха пред пеещия отряд. Макар че бяха очаквали в края на краищата нещо да се случи, настъпилата у ентите промяна ги изуми. Сега тя изглеждаше внезапна като връхлитане на порой, който дълго е бил удържан от бент.

— Общо взето, ентите бързичко взеха решение, нали? — осмели се да подхвърли Пипин след време, когато песента бе прекъснала за малко и се чуваше само тътенът на ръце и нозе.

— Бързичко? — повтори Дървобрад. — Хуум! Да, тъй си е. По-бързо, отколкото очаквах. Право да си кажа, от много векове насам не съм ги виждал тъй ядосани. Ние, ентите, не обичаме да ни ядосват; и никога не се ядосваме, додето не стане ясно, че е настъпила велика заплаха за нашите дървета и за живота ни. В тая гора подобно нещо не се е случвало от времето на войните между Саурон и Морските хора. Не друго ни разгневи толкоз, а черното дело на орките, безсмислената сеч — рарум, — лишена дори от фалшивия претекст, че трябва да подклаждат огньовете; пък и вероломството на съседа, който бе длъжен да ни помага. Вълшебниците би трябвало да знаят тия неща — и те наистина ги знаят. Нито в ентическия, нито в елфическия или човешкия език се намира достатъчно зло проклятие за подобна измяна. Долу Саруман!

— Наистина ли ще срутите Исенгард? — запита Мери.

— Хо, хм, ами знаете ли, може и да го сторим! Сигурно не ви е известно колко сме силни. Чували сте за троловете може би? Страшна мощ имат те. Но троловете са само имитация, грозно подобие на ентите, създадено от Врага сред Великия мрак, както и орките са копие на елфите. Ние сме по-силни от троловете, изсечени сме от костите на самата земя. Можем да цепим скалите, както го правят дървесните корени, само че по-бързо, много по-бързо, стига да се разбуни духът ни! Ако не ни посекат, ако не ни порази огън или магия, можем да превърнем Исенгард в куп отломки, да стрием стените му на прах.