— Но Саруман ще опита да ви спре, нали?
— Хм, е, да, така си е. Не съм забравил това. Даже доста си мислих тъкмо по тоя въпрос. Но, виждате ли, мнозина енти са по-млади от мен, и то с не едно дървесно поколение. Сега са ядосани и мислят само за едно — да срутят Исенгард. Но не след дълго пак ще се позамислят; ще поохладнеят, като дойде време за вечерното питие. Ех, как ще ожаднеем! А сега нека си маршируват и пеят! Много път ни чака, ще има време за размисъл. И това не е малко, че започнахме.
Още дълго Дървобрад марширува и пя с останалите. Но след време гласът му спадна до шепот и накрая затихна. Пипин забеляза, че старото му чело е възлесто и сбръчкано. Най-после той вдигна глава и Пипин зърна в очите му печален взор, печален, ала не и нещастен. В тях грееше светлина, сякаш зеленият пламък бе потънал още по-дълбоко в мрачните кладенци на мислите му.
— Разбира се, много е вероятно, приятели — бавно изрече той, — много е вероятно да вървим към своята гибел — последния щурм на последните енти. Но ако си стоим у дома със скръстени ръце, все едно, гибелта ще ни открие рано или късно. Тази мисъл зрееше в сърцата ни; и затова маршируваме сега. Не беше бързо решението. Сега поне сетният марш на ентите може да е достоен за песен. Ай — въздъхна той, — може пък и да помогнем на другите народи, преди да си отидем. И все пак как бих искал да видя, че се сбъдват песните за ентругите. Сърцето ми копнее пак да видя Фимбретил. Но тъй е, приятели, песните са като дърветата — раждат плод само когато им дойде времето; а понякога изсъхват преждевременно.
Ентите продължаваха напред с широка крачка. Бяха се спуснали в дълга низина, водеща на юг; сега взеха да се изкачват нагоре и все нагоре, към високия западен хребет. Горите останаха назад и те преминаха сред сгушени тук-там групи брезички, сетне излязоха на голите склонове, където нарядко растяха източени борове. Отпред слънцето потъна зад мрачните гърбове на хълмовете. Спусна се мъжделив здрач.
Пипин погледна назад. Ентите като че се бяха умножили… или какво ставаше? Там, където в сумрака трябваше да се простират отминатите голи склонове, сякаш зърна скупчени дървета. Но те се движеха! Възможно ли бе всички дървета на Ветроклин да се разбудят, гората да се надигне и да тръгне през хълмовете на бой? Той разтърка очи и се запита дали дрямката и здрачът не са го заблудили; ала огромните сиви силуети неуморно напредваха. Надигна се шум, сякаш вятърът стенеше в безбройни клони. Ентите вече наближаваха хребета и песните бяха престанали. Падна нощ и настъпи мълчание — не се чуваше нищо освен лекия трепет на земята под нозете на ентите и едва доловим шепот, като че шушнеха безчет есенни листа. Най-сетне те застанаха на билото и се взряха надолу към мрачна бездна — огромен пролом в края на планините: Нан Курунир, долината на Саруман.
— Нощ тегне над Исенгард — каза Дървобрад.
Глава 5
Белият конник
— Измръзнах до кости — каза Гимли, пляскайки с ръце и тропайки с крака.
Денят най-сетне бе настъпил. Призори тримата другари бяха закусили с оскъдните си запаси; сега се готвеха в просветляващото утро отново да потърсят по земята следи от хобитите.
— И не забравяйте за оня старец! — добави Гимли. — Бих бил по-щастлив, ако можех да зърна отпечатък от ботуш.
— Че с какво ще те зарадва това? — запита Леголас.
— С това, че щом нозете му оставят следи, старецът може и да не е нещо повече от онова, което видяхме — отвърна джуджето.
— Може би — каза елфът, — но тежките ботуши може да не са оставили следа — тревата е висока и жилава.
— За един Скиталец това не е пречка — възрази Гимли. — На Арагорн му стига и едно приведено стръкче, за да разчете дирята. Но не вярвам да намери следи. Зловещия призрак на Саруман — него видяхме снощи. Дори сред утринните лъчи съм сигурен в това. Може и сега очите му да ни дебнат от Ветроклин.
— Нищо чудно — рече Арагорн. — Ала не съм сигурен. Мисля си за конете. Ти, Гимли, каза снощи, че са били подплашени. Но аз не мисля така. Чу ли ги, Леголас? Звучеше ли това като цвилене в ужас?