— Не знам какво ме плаши повече — Ветроклин или мисълта за дългия път, който ще трябва да изминем пеш през Рохан — обади се Гимли.
— Тогава да вървим към гората — каза Арагорн.
Не след дълго Арагорн откри свежи дири. Близо до брега на Ентомил се натъкна на стъпки — хобитови стъпки, ала твърде неясни, за да подскажат нещо повече. После отново намери отпечатъци край дънера на едно голямо дърво досами края на гората. Сухата твърда почва не разкриваше много.
— Поне един хобит е постоял тук и се е огледал; после се е отправил към гората — каза Арагорн.
— Значи и ние трябва да влезем навътре — рече Гимли. — Но не ми харесва видът на тоя Ветроклин, пък и ни предупредиха да се пазим. Бих предпочел гонитбата да ни отведе където и да било, само не натам.
— Каквото и да разправят приказките, не усещам от гората да долита зло — каза Леголас. Той бе застанал под горския покров приведен напред, сякаш се вслушваше и се взираше с широко разтворени очи към сенките. — Не, не е зло; или ако има зло, то е надалече. Долавям само слаби отгласи от мрачни места, където сърцата на дърветата са почернели. Няма злоба наблизо; но има бдителност и гняв.
— Е, срещу мен няма за какво да се гневят — каза Гимли. — Никому не съм сторил зло.
— И добре, че е тъй — отвърна Леголас. — Но, така или иначе, гората много е страдала. Нещо става вътре или скоро ще се случи. Не усещате ли напрежението? Дъхът ми спира от него.
— Усещам, че въздухът е застоял — каза джуджето. — Тая гора е малко по-светла от Мраколес, но е занемарена и плесенясала.
— Стара е, много стара — каза елфът. — Тъй стара, че ми възвръща младостта по-силно дори от пътешествието с деца като вас. Стара и пропита от спомени. Тук бих могъл да намеря щастие, ако бях дошъл в мирни дни.
— Сигурно, няма да споря — изсумтя Гимли. — Във всеки случай ти си горски елф, макар че елфите изобщо са странен народ. Но малко ми поолекна на сърцето. Където отидеш, ще дойда и аз. Само дръж лъка си готов за стрелба, а аз ще поразхлабя секирата на пояса си. Не за дърветата — бързо добави той, вдигайки очи към дървото, под което бяха застанали. — Не искам ненадейно да срещна онзи старец, без да съм си приготвил тема за разговор, това е. Хайде да вървим!
И тримата ловци потънаха в горите на Ветроклин. Леголас и Гимли оставиха на Арагорн да издирва следите. Дори и неговият поглед не откриваше много. Горската почва беше суха и покрита с дебел слой листа; но предполагайки, че бегълците ще се придържат към водата, той често се завръщаше към речния бряг. Така се натъкна на мястото, където Мери и Пипин бяха спрели да се напият и да изплакнат нозете си. Тук всички видяха ясно стъпките на двама хобити, единият малко по-дребен от другия.
— Добра вест — каза Арагорн. — Ала следите са отпреди два дни. И изглежда, че тук хобитите са се откъснали от речния бряг.
— Какво да правим тогава? — запита Гимли. — Не можем да ги гоним из дебрите на Ветроклин. Пристигнахме без никакви запаси. Ако не ги открием скоро, не виждам каква помощ ще им окажем, освен да седнем край тях и дружно да умрем от глад.
— И трябва да го сторим, ако наистина само това ни остава — каза Арагорн. — Да вървим.
Най-сетне те стигнаха до отвесния край на Дървобрадовия хълм и вдигнаха очи към скалната стена с грубите стъпала, водещи към високата площадка. Слънчеви проблясъци пронизваха забързаните облаци и сега гората не изглеждаше тъй сива и нерадостна.
— Да се качим и да поогледаме наоколо! — каза Леголас. — Все още се задъхвам. С удоволствие бих подишал малко чист въздух.
Пътниците се изкатериха нагоре. Арагорн дойде последен, с бавна крачка — той внимателно проучваше стъпалата и издатините.
— Почти съм уверен, че хобитите са се изкачили дотук — каза той. — Но има и други следи, много странни следи, които не разбирам. Питам се дали от този ръб ще зърнем нещо, което да ни подскаже пътя занапред.