— Орелът! — възкликна Леголас. — Виждах един орел да се рее високо и надалече — за сетен път го съзрях преди три дни над Емин Муил.
— Да — каза Гандалф, — това бе Гуаихир, Господаря на вятъра, който ме спаси от Ортанк. Изпратих го напред да бди над реката и да събира вести. Остър е взорът му, ала не може да види скритото зад дърво и хълм. Нещичко откри той, нещичко разбрах сам. Пръстенът е отминал надалеч и вече нямаме сили да му помогнем — нито аз, нито който и да било от дружината, що потегли от Ломидол. Безумно близо се разкри на Врага, ала успя да избяга. И аз имах пръст в това: от едно възвишение се преборих с Черната кула и Сянката отмина. После бях изтощен, много изтощен и дълго бродих из мрачни видения.
— Значи знаеш за Фродо! — рече Гимли. — Как са нещата към него?
— Не мога да кажа. Той се изскубна от страшна заплаха, но още много опасности го дебнат. Реши да отиде в Мордор сам и потегли на път — само това знам.
— Не е сам — възрази Леголас. — Мислим, че и Самознай е тръгнал с него.
— Тъй ли! — рече Гандалф, очите му проблеснаха и усмивка огря лицето му. — Тъй ли било? За пръв път го чувам, но не се изненадвам. Добре! Много добре! Олекна ми на душата. Трябва да ми разкажете по-подробно. Сега седнете край мен и разправяйте за пътешествието си.
Тримата другари насядаха на земята край нозете му и Арагорн подхвана разказа. Гандалф дълго слуша мълчаливо, без да задава въпроси. Бе отпуснал ръце на коленете си, очите му бяха притворени. Най-после, когато Арагорн спомена за смъртта на Боромир и сетния му път по Великата река, старецът въздъхна.
— Не доизказваш всичко, за което знаеш или се досещаш, приятелю Арагорн — кротко изрече той. — Бедният Боромир! Не можех да видя какво му се е случило. Тежко изпитание за мъж като него — воин и владетел. Галадриел ми каза, че го дебне заплаха. Но той се е изтръгнал в последния миг. Радвам се. Ненапразно тръгнаха с нас младите хобити, стига и това, що сториха за Боромир. Но ролята им не свършва дотук. Съдбата ги доведе до Ветроклин и идването им бе като търкулване на дребни камъчета, с които започва планинска лавина. Дори сега, докато си говорим тук, чувам първия тътен. Тежко на Саруман, ако бентът се отприщи и го завари далеч от дома!
— В едно не си се променил, скъпи приятелю — каза Арагорн, — вечно говориш със загадки.
— Какво? Със загадки ли? — сепна се Гандалф. — Не! Говорех си сам. Стар навик да разговарям с най-мъдрия, който ми е подръка; уморяват ме дългите обяснения, нужни за по-младите.
Той се разсмя, но сега смехът бе топъл и дружески като слънчев светлик.
— Вече не съм млад, дори по летоброенето на Древните родове — възрази Арагорн. — Няма ли да ми откриеш по-ясно мисълта си?
— Какво да кажа аз тогава? — рече Гандалф и умислено помълча. — Ето как виждам нещата за момента, щом държиш да узнаеш мислите ми колкото се може по-ясно. Врагът, разбира се, отдавна знае, че Пръстенът е на път и че го носи хобит. Знае в каква численост потегли нашият Отряд от Ломидол и какъв е всеки от нас. Но той все още не проумява целта ни. Предполага, че всички заедно отиваме към Минас Тирит; точно това би сторил той на наше място. И според черната му мъдрост това би нанесло тежък удар по неговата мощ. Наистина велик страх го е обзел, като не знае кой ли исполин ще се яви изведнъж с Пръстена на ръката и ще го призове на бой, за да го низвергне и да заеме мястото му. И мисъл не минава през ума му, че бихме желали да го низвергнем и вече никой да не заеме трона му. И в най-черните сънища не го спохожда представата, че ще опитаме да унищожим самия Пръстен. Тъкмо тук несъмнено ще видите нашия шанс, нашата надежда. Мислейки само за война, той започна сражението, защото вярваше, че няма време за губене; ако първият удар е достатъчно мощен, може да няма нужда от втори. И той раздвижва преждевременно силите, които отдавна сбираше. Обезумял мъдрец. Ако бе впрегнал цялата си мощ да пази Мордор тъй, че никой да не може да влезе, ако бе вложил цялото си лукавство в издирването на Пръстена, тогава надеждата ни наистина щеше да посърне — нито Пръстен, нито носител щяха да му се изплъзват за дълго. Но сега окото му е забравило своя дом и се взира навън; а най-жадно гледа той към Минас Тирит. Скоро силата му ще връхлети като буря над крепостта. Защото той вече знае, че слугите, изпратени да погубят Отряда, отново са се провалили. Не са открили Пръстена. Не са довели и хобити за заложници. Само това да бяха сторили, за нас ударът можеше да е тежък, дори пагубен. Но нека не помрачаваме сърцата си с мисълта как Черната кула би ги съдила за тяхната доброта и вярност. Врагът се провали… поне засега. Благодарение на Саруман.