— Не казах такова нещо — рече Гандалф. — Кой знае? Имайте търпение. Идете където трябва и се надявайте! Към Едорас! И моят път е натам.
— Дълъг е този път за пешеходец, бил той млад или стар — каза Арагорн. — Боя се, че докато стигнем, битката отдавна ще е свършила.
— Ще видим, ще видим — каза Гандалф. — Идвате ли с мене?
— Да, ще потеглим заедно — каза Арагорн. — Но не се съмнявам, че можеш да стигнеш там преди мене, стига да поискаш.
Той се изправи и дълго гледа към Гандалф. Останалите мълчаливо се дивяха на тия двама, застанали един срещу друг. Сивият силует на човека, Арагорн, син на Араторн, бе висок и суров като камък, десницата му лежеше на дръжката на меча; сякаш могъщ крал бе пристъпил от морските мъгли към бреговете на простосмъртния народ. Пред него се извисяваше старият силует — бял, засиял, като че незнайна светлина пламтеше в него, прегърбен под товара на годините, ала изпълнен с недостъпна за кралете мощ.
— Не казвам ли истината, Гандалф — изрече най-сетне Арагорн, — че можеш да отидеш където пожелаеш по-бързо от мене? И това ще кажа още: ти си наш предводител и знаме. Мрачният владетел има Деветте. Но ние имаме Един, по-могъщ от тях — Белия конник. Той е минал през огън и бездни и те ще тръпнат пред него. Нека ни води — ние ще го следваме.
— Да, ще те следваме заедно — каза Леголас. — Но преди това би ми олекнало на сърцето, Гандалф, ако чуя какво ти се случи в Мория. Няма ли да ни разкажеш? Не можеш ли да се задържиш поне за да споделиш с приятелите си как се избави?
— Прекалено много се задържах вече — отвърна Гандалф. — Времето не чака. Но и цяла година да имах, пак нямаше да ви кажа всичко.
— Тогава разкажи каквото желаеш и каквото позволява времето! — обади се Гимли. — Хайде, Гандалф, кажи ни как се пребори с балрога!
— Не го споменавай! — каза Гандалф и сякаш за миг болезнен облак засенчи лицето му; той поседя мълчаливо и изглеждаше стар като смъртта. — Дълго падах аз — бавно изрече той най-сетне, като че мъчително се бореше със спомените. — Дълго падах и той падаше с мен. Неговият огън ме обвиваше. Изгарях. После рухнахме в дълбоки води и настана мрак. Студено бе там като прииждаща смърт — едва не замръзна сърцето ми.
— Дълбока е бездната под Дуриновия мост и никой не я е измерил — промълви Гимли.
— И все пак има дъно, далеч от светлина и хорски взор — каза Гандалф. — Там стигнах накрая, до последните каменни основи. А той все така бе до мен. Огънят му бе изгаснал, ала сега той се бе превърнал в слузеста твар, по-мощна от змия удушвач. Сражавахме се далеч от живата земя, в дълбините, где времето няма мяра. Все тъй ме притискаше той, все тъй го сечах аз, додето най-сетне не побягна из мрачни тунели. Те не са дело на Дуриновия народ, Гимли, сине на Глоин. Далече, далече под най-дълбоките галерии на джуджетата, безименни твари гризат света. Дори и Саурон не ги познава. По-стари от него са те. Аз бродих там, ала не ще помрача белия ден с разказа си. Сред онова отчаяние врагът бе единствената ми надежда и аз го гоних по петите. И тъй най-после той ме изведе към тайните проходи на Хазад-дум — прекалено добре ги познаваше. Издигахме се все нагоре и нагоре, додето не стигнахме Стълбата без край.
— Незнайна е тя от древни времена — каза Гимли. — Мнозина казваха, че никога не е била изграждана и съществува само в легендите, но други твърдят, че е била унищожена.
— Изградена е и никога не е била унищожавана — отвърна Гандалф. — От най-дълбоката тъмница до най-високия връх се катереше тя в непрестанна спирала, издигаше се на хиляди и хиляди стъпала, додето не излезе най-накрая в Дуриновата кула, изсечена от живата скала на Зиракзигил, непристъпния Среброзъб.
Там, върху Келебдил, имаше самотно прозорче сред снега, а пред него се разстилаше тясна площадка, шеметно зловеща над мъглите на света. Ослепително грееше слънцето там, ала долу всичко тънеше в облаци. Той изскочи навън и избухна в нови пламъци, щом го последвах. Нямаше кой да ни види, иначе навярно и след векове щяха да се пеят песни за Битката на Върха. (Гандалф изведнъж се разсмя.) Но какво ли биха казали в тия песни? Ония, що гледаха от далечните низини, мислеха, че буря е увенчала планината. Гръмотевици чуваха, мълнии, казваха те, блъскат Келебдил и строшени отскачат на дълги огнени езици. Какво още? Огромен облак от дим и пара се надигна край нас. Лед се сипеше като дъжд. Аз низвергнах врага си, той рухна от висините и разби планинския склон, където намери гибелта си. Сетне мракът ме обгърна, отлъчи ме от мислите, от времето и ме залута надалеч по друмища, за които не ще говоря.