Гол се завърнах — за кратко, додето изпълня дълга си. И гол лежах на планинския връх. Зад мен кулата бе стрита на прах, прозорецът бе изчезнал; ожарени и строшени камъни задръстваха срутената стълба. Бях сам, забравен, без път за спасение от коравия рог на света. Лежах там, отправил взор нагоре, а звездното колело се въртеше над мен и всеки ден бе дълъг като цял земен живот. До ушите ми неясно долитаха сбраните звуци на всички земи — покълване и смърт, песен и ридание, бавният вечен стон на претоварения камък. И тъй накрая отново ме намери Гуаихир, Господаря на вятъра, взе ме и ме отнесе.
— Така ми било писано, все да ти бъда товар, мой другарю в нужда — казах аз.
— Товар си бил — отвърна той, — но не и днес. Като лебедов пух си лек в ноктите ми. Слънцето прозира през теб. Всъщност мисля, че вече не съм ти нужен — ако те пусна, ще полетиш по вятъра.
— Не ме изпускай! — изпъшках аз, защото усещах как се завръща животът. — Отнеси ме в Лотлориен!
— Точно тъй заръча и Владетелката Галадриел, която ме прати да те диря — отвърна той.
Така пристигнах в Карас Галадон и открих, че току-що сте си заминали. Задържах се там, сред вечното време на тая страна, където дните носят изцеление, а не разруха. Изцелих се и бях облечен в бяло. Съвети дадох и съвет получих. По незнайни пътища дойдох сетне насам и нося вести за някои от вас. На Арагорн ми заръчаха да кажа това:
За Леголас Владетелката праща тия слова:
Гандалф замълча и притвори очи.
— Значи за мен не е пратила вест? — промълви Гимли и сведе глава.
— Мрачни са нейните слова — каза Леголас — и неясни за онзи, комуто са посветени.
— Това не ме утешава — отвърна Гимли.
— Че какво? — запита Леголас. — Би ли желал да ти разкаже открито за идната гибел?
— Да, ако няма що друго да ми каже.
— Какво, какво? — прошепна Гандалф и отвори очи. — Да, мисля, че се досещам що могат да значат словата й. Прости ми, Гимли! За кой ли път вече размишлявах над вестите. Разбира се, че прати думи и за теб, и те не са нито мрачни, нито печални. „На Гимли, син на Глоин — каза тя, — предай поздрав от неговата Владетелка. Носителю на къдрицата, където и да отидеш, мислите ми ще са с теб. Но избирай добре срещу кое дърво ще надигнеш секирата!“
— В щастлив час се завръщаш при нас, Гандалф — викна джуджето и заподскача с гръмка песен на някакъв странен джуджешки език. — Хайде, хайде! — изкрещя той, размахвайки секирата. — Щом главата на Гандалф вече е неприкосновена, дайте да намерим някоя друга, подходяща за цепене!
— Не ще се наложи да дириш далече — каза Гандалф и се надигна от камъка. — Хайде! Изтече времето, отредено за дружеска среща подир раздялата. Сега е нужна бързина.
Той пак се омота в стария дрипав плащ и поведе другарите си. Бързо се спуснаха от високата площадка и отново пресякоха гората по брега на Ентомил. Не изрекоха нито дума, докато не стъпиха на тревата отвъд зеления свод на Ветроклин. От конете нямаше и следа.
— Не са се завърнали — каза Леголас. — Тежък път ни чака.
— Аз няма да вървя пеш. Времето напредва — каза Гандалф.
Той вдигна глава и протяжно изсвири с уста. Звукът бе тъй ясен и остър, че тримата се смаяха, чувайки подобна мелодия от старите брадати устни. Изсвири трикратно; сетне им се стори, че с източния вятър откъм равнините се носи далечно и глухо конско цвилене. Зачакаха, изпълнени с удивление. Не след дълго долетя тропот на копита — отначало само лека тръпка в земята, доловима единствено за Арагорн, който се бе изпънал на тревата, сетне все по-гръмко и ясно отекнаха бързите удари.
— Конят не е сам — каза Арагорн.
— Разбира се — отвърна Гандалф. — Тежички сме за един кон.
— Три са — каза Леголас, отправил поглед към равнината. — Вижте как препускат! Ето Азуфел, ето и моя приятел Арад до него! Но още един се носи край тях — огромен кон. Никога не съм виждал такъв.