— Вижте! — извика той и всички вдигнаха морни очи.
Пред тях се издигаха планините на Юга — увенчани с бяло, изпъстрени с черно. Степите се простираха до хълмовете в подножието им и се преливаха в многобройни долини — все още смътни и мрачни, недокоснати от утринни лъчи, те се виеха към сърцето на великите планини. Най-широката се разтваряше право пред пътниците като дълъг залив сред хълмовете. Далече напред зърнаха безредно нахвърлян планински масив с единствен висок връх; край входа на долината се възправяше като страж самотно възвишение. В подножието му като сребърна черта се лееше река, извираща от закътаните поля; нейде далече на склона съзряха сияние, златист отблясък в лъчите на изгряващото слънце.
— Говори, Леголас! — каза Гандалф. — Кажи ни що виждаш пред нас!
Засенчвайки очи от косите лъчи на младото слънце, Леголас се вгледа напред.
— Виждам бял поток да се спуска от снеговете — каза той. — Там, където напуска сянката на долината, откъм изток се издига зелен хълм. Ограден е с ров, могъща стена и остра ограда. Отвътре се подават покриви на къщи; а в средата, върху зелена тераса се извисява огромен човешки дворец. И ако не ме лъжат очите, покривът му е златен. Надалеч огрява блясъкът му. Златни са и колоните край портата. Там са застанали мъже в искрящи ризници; но всички останали още спят по къщите.
— Едорас се нарича този град — каза Гандалф, — а онзи златен замък е Медуселд. Там живее Теоден, син на Тенгел, крал на Роханските предели. Дойдохме с изгрева. Сега можем ясно да видим пътя си. Но ще трябва да яздим по-предпазливо, войната чука на прага и Рохиримите, Повелители на конете, не спят, макар отдалеч да изглеждат заспали. Не докосвайте оръжието, не изричайте надменни слова, докато не се изправим пред трона на Теоден — това ви съветвам.
Разливаше се светло, ясно утро и птиците пееха, когато пътниците стигнаха до потока. Той бързо се лееше към равнината и отвъд подножието на хълмовете завиваше в широка дъга на изток, за да се влее в далечния, обрасъл с тръстики Ентомил. Земите тук бяха зелени — безброй върби растяха из влажните ливади и по тревистите речни брегове. Из южните области те вече усещаха наближаващата пролет и протягаха дълги пръсти със зачервени връхчета. Нагоре по течението между два ниски бряга имаше брод, дълбоко утъпкан от минаващите коне. Пътешествениците пресякоха и излязоха на широк коларски път, водещ към възвишенията.
В подножието на оградения хълм пътят навлизаше в сянката на високи зелени могили. По западните им склонове тревата белееше, сякаш наръсена със сняг — дребни цветчета бяха нацъфтели там като безброй звезди сред зеленината.
— Вижте! — каза Гандалф. — Колко красиви са тия ясни очи сред тревата. Вечен спомен, симбелмине ги наричат хората по този край, защото цъфтят през всички сезони и растат само там, където мъртвите намират покой. Гледайте! Стигнахме до величавите могили, в които спят прадедите на Теоден.
— Седем могили отляво и девет отдясно — каза Арагорн. — Много поколения са отминали, откакто е изграден златният дворец.
— Петстотин пъти се рониха оттогава червени листа в моя роден Мраколес — каза Леголас, — ала за нас това изглежда само кратък миг.
— Но на конниците от Пределите им се струва толкова отдавна — добави Арагорн, — че само песните носят спомена за изграждането на този дворец, а годините преди него се губят в мъглите на времето. Сега наричат тия земи свой роден край, а езикът им се е откъснал от речта на северните им братя.
И той запя тихо и бавно на някакъв незнаен за елфа и джуджето език; и все пак те се заслушаха, защото в мелодията имаше скрита мощ.
— Това, предполагам, е езикът на Рохиримите — каза Леголас, — защото прилича на тия земи — на места богат и необятен, другаде твърд и суров като планините. Но не мога да отгатна какво означава, освен че е изпълнен със скръбта на простосмъртните.
— Ето какво гласи на Общия език — каза Арагорн, — доколкото мога да го преведа.