Тъй е говорил в древни времена отдавна забравен рохански певец, припомняйки си как снажен и красив е бил Еорл Млади, който препуснал насам откъм Севера; крилати били нозете на неговия жребец Фелароф, бащата на конете.
С тия думи пътниците отминаха безмълвните могили. Следвайки криволичещия път по зелените плещи на хълмовете, най-сетне стигнаха до брулените от вятъра мощни стени и до портите на Едорас.
Насядалите там мъже в лъскави ризници мигом скочиха на крака и преградиха пътя с копията си.
— Стойте, незнайни нам странници! — викнаха те на езика на Ездитните предели и запитаха за имената и целта на чужденците. В очите им блестеше удивление, но не и дружелюбност, а в Гандалф се вгледаха мрачно.
— Добре разбирам речта ви — отвърна той на същия език, — ала малцина чужденци биха я проумели. Ако очаквате отговор, защо тогава не говорите на Общия език, както е обичайно из Запада?
— Крал Теоден повели през тия порти да минава само онзи, който е приятел и познава нашия език — отвърна един от стражите. — В дни на рат тук никой не е желан гост освен нашите сънародници и ония, що са дошли от Мундбург в страната Гондор. Кои сте вие, че идвате нехайно през степта в тъй необичайно облекло и яздите коне като нашите? Отдавна стоим на стража тук и ви гледахме отдалече. Никога не сме виждали тъй странни ездачи и тъй величав кон като този, който те носи. Той е от Меарасите, стига някаква магия да не е заблудила очите ни. Кажи, не сте ли магьосници, съгледвачи на Саруман или сътворени от него видения? Говори сега, без да се бавиш!
— Не сме видения — каза Арагорн — и очите не ви лъжат. Наистина яздим ваши коне, както сигурно сте разбрали още преди да запитате. Но конекрадец рядко се завръща към конюшнята. Ето Азуфел и Арод, с които само преди два дни ни услужи Еомер, Трети воевода на Пределите. Сега ги водим обратно, както му обещахме. Нима Еомер не се е завърнал да предупреди за идването ни?
Смут замъгли погледа на стражника.
— За Еомер нищо не мога да кажа — отвърна той. — Ако говорите истината, Теоден несъмнено ще да е чул за вас. Може идването ви да не е било съвсем неочаквано. Само преди две нощи Змийския език дойде да ни каже, че Теоден повелява ни един чужденец да не мине през тия врати.
— Змийския език? — повтори Гандалф, пронизвайки стражника с поглед. — Ни дума повече! Нямам работа със Змийския език, а с Владетеля на Пределите. Бързам. Няма ли да отидеш, или да пратиш някого с вестта, че сме дошли?
Той втренчи поглед към войника и очите му просветнаха изпод гъстите вежди.
— Да, ще отида — бавно отговори пазачът. — Но чии имена да съобщя? И какво да кажа за теб? Стар и морен изглеждаш сега, ала ми се чини, че отвътре си суров и безпощаден.
— Добре виждаш и добре говориш — отвърна вълшебникът. — Аз съм Гандалф. Завърнах се. И гледай! Аз също връщам кон. Ето Великия Сенкогрив, когото чужда ръка не ще укроти. А до мене е Арагорн, син на Араторн, наследник на Кралете, и той отива към Мундбург. Тук са и нашите другари — елфът Леголас и джуджето Гимли. Иди сега да кажеш на господаря си, че чакаме пред портите и искаме да говорим с него, ако разреши да влезем в покоите му.
— Странни имена изричаш! Но ще ги съобщя, както заръчваш, и ще узная волята на господаря — каза стражникът. — Почакайте малко тук и ще се върна с вест какво е благоволил. Но не хранете надежди! Мрачни дни настанаха.
Той бързо се отдалечи, оставяйки чужденците под зорката охрана на другарите си. След малко се върна и изрече:
— Последвайте ме! Теоден ви разрешава да влезете, но ще трябва да оставите на прага всяко оръжие, та било то и проста пръчка. Привратниците ще го съхранят.
Мрачната порта се открехна. Пътниците влязоха в колона подир своя водач. Озоваха се на широка алея, покрита с дялани камъни, която ту се виеше нагоре, ту изкачваше кратки, умело разположени стълбища. Отминаха много дървени къщи и сенчести порти. В каменен канал край пътя искряха и бълбукаха водите на чист поток. Най-сетне стигнаха до короната на хълма. Тук, над зелена тераса, се издигаше висока платформа, а в подножието й, от камък, издялан като конска глава, бликаше бистър извор; под него имаше просторен басейн, откъдето водата преливаше, за да подхрани бързия поток. По зелената тераса се издигаше широка каменна стълба и от двете страни на последното стъпало имаше каменни пейки. Тук отново седяха стражи с голи мечове на коленете. Златисти коси се разстилаха по раменете им; слънце бе емблемата на зелените им щитове, дългите им ризници бяха огледално излъскани, а когато се изправиха, те сякаш се извисиха на ръст над простосмъртните.