— Ето вратата пред вас — каза водачът. — Сега трябва да се връщам на пост пред градските порти. Сбогом! И дано Владетелят на Пределите бъде благосклонен към вас!
Той се обърна и бързо заслиза по пътя. Под погледите на снажните стражници четиримата се изкачиха по дългата стълба. Безмълвно се извисяваха пазачите и не изрекоха нито дума, докато Гандалф не стъпи на покритата с плочки площадка в края на стълбата. Тогава изведнъж произнесоха със звънки гласове любезно приветствие на своя език.
— Привет, странници от далечен край! — казаха те и в знак на мир обърнаха мечовете си с дръжките към пътешествениците. Слънцето заискри по украсата от зелени камъни. После единият от стражниците пристъпи напред и заговори на Общия език:
— Аз съм привратникът на Теоден — каза той. — Хама е името ми. Тук трябва да ви помоля да оставите всякакво оръжие, преди да влезете.
Леголас му подаде своя кинжал със сребърна дръжка, колчана и лъка.
— Пази ги добре — каза той, — защото идват от Златната гора и са ми подарък от Владетелката на Лотлориен.
Изумление изпълни погледа на снажния мъж и той бързо положи оръжията край стената, сякаш се боеше да ги докосне за по-дълго.
— Никой не ще ги пипне, обещавам ти — каза той.
Арагорн се поколеба.
— Не ми е по волята — каза той — да свалям меча си или да предам Андурил в чужди ръце.
— Такава е волята на Теоден — отвърна Хама.
— Не съм сигурен дали волята на Теоден, син на Тенгел, та бил той и господар на Пределите, може да надделее над волята на Арагорн, син на Араторн и наследник на Елендил Гондорски.
— Тук е дворецът на Теоден, а не на Арагорн, та бил той дори крал на Гондор в престола на Денетор — изрече Хама, пристъпвайки бързо към вратата, за да препречи пътя. Сега бе стиснал меча и острието сочеше към чужденците.
— Празни приказки — каза Гандалф. — Безсмислена е заповедта на Теоден, но няма и смисъл да възразяваме. Безумие или мъдрост, но всеки крал заповядва в своя дворец.
— Вярно — каза Арагорн. — И аз бих изпълнил каквото ми заръча стопанинът, та дори това да бе проста дърварска колиба, стига да носех който и да било меч освен Андурил.
— Както и да го наричаш — каза Хама, — тук ще го положиш, ако не искаш да се биеш сам срещу всички мъже на Едорас.
— Не сам! — възрази Гимли, опипвайки острието на секирата и гледайки мрачно към стражника, сякаш той бе младо дръвче, което Гимли си бе наумил да отсече. — Не сам!
— Хайде, хайде! — рече Гандалф. — Тук всички сме приятели. Или поне би трябвало да бъдем; единствено смехът на Мордор ще ни възнагради, ако се скараме. Задачата ми е спешна. Във всеки случай ето ти моя меч, добри ми Хама. Пази го добре. Гламдринг се нарича и елфи са го изковали в древни времена. А сега ме пусни да мина. Хайде, Арагорн!
Арагорн бавно разкопча пояса си и сам облегна меча, изправен до стената.
— Тук го оставям — каза той, — ала заповядвам да не го докосваш и да не разрешаваш ничия друга ръка да стори това. В тая елфическа ножница се крие Мечът, що бе строшен и наново изкован. Телчар пръв го е създал в незнайни времена. Смърт ще сполети всеки, който изтегли Елендиловия меч, без да е наследник на Елендил.
Пазачът отстъпи и смаяно изгледа Арагорн.
— Ти май си долетял с крилете на песента от забравени дни — каза той. — Ще бъде както заповядваш, повелителю!
— Е, добре, — каза Гимли, — щом Андурил ще й прави компания, значи и моята секира може да постои тук, без да се срамува. (Той остави оръжието си на плочките.) А сега, ако всичко е както искаше, пусни ни да говорим с господаря ти.
Стражникът продължаваше да се колебае.
— Жезълът — обърна се той към Гандалф. — Прости ми, но и той трябва да остане пред вратата.
— Безумие! — възкликна Гандалф. — Предпазливостта е едно, грубостта — съвсем друго. Аз съм стар. Ако не мога да се подпирам на тоягата си, за да крача, тогава ще седя отвън, докато Теоден сам не реши да докуцука насам, та да поговорим.
Арагорн се разсмя.
— Всеки си има нещо прекалено скъпо, за да го повери на чужди ръце. Но нима ще лишите стареца от опора? Хайде, няма ли да ни пуснеш да влезем?