— В ръцете на вълшебник жезълът може да бъде и нещо повече от опора за старите нозе — отвърна Хама. Той втренчено изгледа ясеновия жезъл, на който се подпираше Гандалф. — Ала в труден миг достойният мъж трябва да се довери на мъдростта си. Вярвам, че сте приятели без зъл умисъл и заслужавате уважение. Можете да влезете.
Стражите вдигнаха тежките резета на портите, натиснаха навътре и те със скърцане се завъртяха бавно на огромните си панти. Пътниците влязоха. След чистия въздух над хълма вътре им се стори мрачно и задушливо топло. Залата бе дълга, просторна, изпълнена със сенки и мъждиви светлинки; мощни колони поддържаха високия свод. Но тук-там ярки слънчеви лъчи проникваха като сияйни копия през източните прозорци, разположени високо под стряхата. В центъра на свода имаше куличка за проветрение и сред излитащия през отвора рядък дим се мяркаше късче бледосиньо небе. Когато очите им посвикнаха с полумрака, пътниците различиха, че подът е покрит с многоцветни плочки; разклонени руни и странни емблеми се преплитаха под нозете им. Сега забелязаха, че колоните са богато гравирани и мътно блестят от злато и едва забележими багри. Множество гоблени висяха по стените и по просторните им платна крачеха фигури от древни легенди — някои замъглени от времето, други от сянката. Но една от тях бе огряна от слънцето — млад мъж на бял кон. Той свиреше с огромен рог и вятърът развяваше жълтата му коса. Конят бе вдигнал глава с широко разтворени, зачервени ноздри; той цвилеше, надушвайки далечна битка. Зелено-бяла пенеста вода струеше край коленете му.
— Вижте Еорл Млади! — каза Арагорн. — Така препускал той от Севера към битката сред Полята на Келебрант.
Четиримата другари закрачиха напред покрай буйния огън, пламтящ в дългото огнище насред залата. После спряха. В дъното, отвъд огнището, имаше подиум с три стъпала, обърнат на север, към вратата; в средата на подиума се издигаше голям позлатен трон. На него седеше мъж, дотолкова прегърбен от старост, че едва ли не приличаше на джудже; но белоснежната му коса се спускаше дълга и гъста на тежки плитки изпод тънкия златен обръч на челото му. Над веждите му сияеше самотен бял диамант. Като сняг лежеше брадата по коленете му; ала запазили и досега яркия си плам, очите му просветнаха, щом се взря в пришълците. Зад трона стоеше жена в бяло. На стъпалото до нозете му седеше съсухрено старче с бледо, хитровато лице и тежко отпуснати клепачи.
Настъпи мълчание. Старецът не помръдваше на трона. Най-сетне Гандалф заговори:
— Привет, Теоден, син на Тенгел! Аз се завърнах. Виж! Бурята се задава и днес всички приятели трябва да опрат рамо до рамо, за да не загинат един по един.
Старецът бавно стана на нозе, подпирайки се тежко на къс черен жезъл с дръжка от бяла кост; и сега пришълците видяха, че макар и прегърбен, той все още е висок, а на младини навярно е бил снажен и величав.
— Поздравявам ви — изрече той, — а навярно чакате да ви кажа и „добре дошли“. Но, честно казано, съмнявам се дали си добре дошъл тук, уважаеми Гандалф. Винаги си бил вестоносец на бедите. Злочестия те следват като гарвани — все по-чести и по-лоши. Не ще си кривя душата — когато чух, че Сенкогрив се е завърнал без ездач, зарадвах се на коня, но още по-радостен бях, че липсва ездачът; а когато Еомер донесе вестта, че най-сетне си отминал към вечния си дом, аз не се нажалих. Но рядко са верни вестите отдалеч. Ето те пак! И както можеше да се очаква, с теб идат още по-страшни беди. Защо да си ми добре дошъл, Гандалф Буревестник? Кажи.
И той бавно се отпусна на трона.
— Право думаш, господарю — обади се бледото старче на подиума. — Няма и пет дни, откакто пристигна скръбната вест, че в Западните предели е загинал син ти Теодред, твоя дясна ръка и Втори воевода на Пределите. На Еомер не можеш да се довериш. Малцина ще останат да пазят стените ти, ако му дадеш власт. А току-що узнахме от Гондор, че Мрачния владетел се е раздвижил на изток. Ето в какъв час е избрал да се завърне тоя скитник. Наистина, защо да си ни добре дошъл, уважаеми Буревестнико? Латспел бих те нарекъл аз, Зловест, а нали поговорката казва: „Зла вест — зъл гост“.
Той мрачно се разсмя и за миг надигна тежките си клепачи, за да стрелне чужденците със злобен поглед.
— Смятат те за мъдър, приятелю Змийски език, и ти несъмнено си могъща опора за господаря си — меко отвърна Гандалф. — Ала има два начина човек да идва със зли вести. Може да е творец на злото; а може и да е от ония, които не досаждат никому и идват само за да помогнат в труден час.