— Така е — каза Змийския език, — но има и трети вид — осквернители на кости, грабители на чуждата мъка, лешояди, тлъстеещи подир битките. Каква помощ си ни донесъл някога, Буревестнико? И каква помощ ни носиш сега? Сам потърси помощ, когато бе тук за последен път. Тогава господарят ти предложи да избереш който кон пожелаеш и да се махаш; а ти смая всички с безочието да избереш Сенкогрив. Болезнено бе това оскърбление за господаря; ала някои си помислиха, че цената не е прекомерна, щом тъй бързо сме те прокудили от страната. Предполагам, че пак ще запееш същата песен — не носиш помощ, а помощ търсиш. Водиш ли хора? Ще ни дадеш ли коне, мечове, копия? Това бих нарекъл помощ; това ни трябва сега. Но кого влачиш подир себе си? Трима парцаливи скитници в сиво, а ти най-дрипав от четиримата!
— Напоследък любезността в двореца ти малко е позападнала, Теоден, син на Тенгел — каза Гандалф. — Нима пратеникът от портата не ти е казал имената на моите спътници? Рядко е посрещал някой от владетелите на Рохан трима подобни гости. Пред прага ти положиха оръжия, достойни за най-могъщия от простосмъртните. Сиви са одеждите им, защото елфи ги облякоха в тях, та през сенките на велики заплахи да стигнат до твоя дом.
— Значи е вярно онова, що съобщи Еомер, че сте в съюз с магьосниците от Златната гора? — каза Змийския език. — Нищо чудно, лукави мрежи се плетат открай време в Дуиморден.
Гимли пристъпи напред, но изведнъж усети как в рамото му се вкопчва десницата на Гандалф и застина като камък.
Тихичко пропя Гандалф тази песен и изведнъж се преобрази. Отметна дрипавия плащ настрани, изправи се без помощта на жезъла и подхвана с хладен, ясен глас:
— Мъдреците говорят само за онуй, що знаят, Грима, сине на Галмод. А ти си се превърнал в глупава змия. Тъй че мълчи и дръж зад зъбите раздвоения си език. Не съм минал през огън и смърт, за да си подмятам лъжовни слова с някакъв жалък слуга, додето мълнията се изсипе над нас.
Той надигна жезъла. Отекна гръмотевица. Изведнъж секнаха слънчевите лъчи откъм източните прозорци и сякаш нощен мрак обви залата. Огънят помръкна над потъмнялата жарава. Само Гандалф се виждаше, извисен и бял пред почернялото огнище.
В мрака изсъска гласът на Змийския език:
— Не те ли съветвах, господарю, да му отнемеш жезъла? Онзи глупак, Хама, ни е предал!
Избухна ослепителен блясък, като че мълния бе разцепила свода. После всичко замлъкна. Змийския език се просна по очи.
— Ще ме изслушаш ли сега, Теоден, сине на Тенгел? — Изрече Гандалф. — Искаш ли помощ? — Той вдигна жезъла си и посочи към един висок прозорец. Мракът там сякаш се проясни и през отвора се виждаше нейде далече из висините късче ясно небе. — Не всичко тъне в мрак. Сбирай смелост, Владетелю на Пределите; по-добра помощ не ще намериш. Нямам съвети за ония, що се отчайват. Ала съвет мога да дам и да ти изрека ясни слова. Ще ги изслушаш ли? Те не са за всяко ухо. Моля те да излезеш на прага си и да погледнеш надалеч. Предълго си седял в сенките, заслушан в лъжовни истории и неверни съвети.
Теоден бавно се надигна от трона. Слаба светлина огря отново залата. Жената побърза да застане край краля, пое ръката му и старецът с колебливи стъпки се спусна от подиума и закрачи неуверено през залата. Змийския език остана да лежи на пода. Стигнаха до вратата и Гандалф почука.
— Отворете! — извика той. — Идва Владетелят на Пределите!
Вратите се отдръпнаха и отвън със свистене нахлу свеж въздух. Над хълма вееше вятър.
— Отпрати стражите си в подножието на стълбата — каза Гандалф. — А ти, благородна лейди, остави го за малко с мен. Аз ще се грижа за него.
— Върви, Еовин, сестрина дъще моя! — промълви старият крал. — Отмина времето на страховете.
Жената се обърна и бавно влезе в двореца. Пристъпвайки през прага, тя се обърна да погледне назад. С тежък, замислен взор обгърна тя стария крал и в очите й блестеше хладна жалост. Прекрасно бе нейното лице, а дългите й коси се лееха като златна река. Стройна бе и висока в бялата си рокля със сребърен пояс; ала изглеждаше силна и твърда като стомана — дъщеря на крале. И тъй Арагорн съзря за пръв път в лъчите на белия ден Еовин, принцеса на Рохан, и си помисли, че е красива, красива и хладна като утрото на бледа пролет, неузряла още до своята женственост. А тя внезапно го откри — снажен потомък на крале, помъдрял от много отминали зими, укрил под сивия си плащ могъщество, което тя вече усещаше. За миг застина като камък, сетне бързо се обърна и изчезна.