— Сега, господарю — каза Гандалф, — погледни към земите си! Вдъхни пак волния въздух!
От колонадата на високата тераса се виждаше как отвъд потока зелените поля на Рохан се губят в далечна мъгла. Косо се сипеха шибани от вятъра дъждовни завеси. Отгоре, на запад, небето все още бе мрачно и гръмовито, в далечината проблясваха мълнии сред върховете на забулени хълмове. Но вятърът бе повял откъм севера и бурята, придошла от изтока, вече отстъпваше, търкаляше се на юг към морето. Внезапен слънчев лъч се промуши през процеп в облаците зад тях. Пороят сребристо засия и далечната река грейна като лъскаво стъкло.
— Тук не е толкова мрачно — каза Теоден.
— Не е — отвърна Гандалф. — А и годините не тежат на плещите ти толкова, колкото биха искали да те убедят някои. Хвърли бастуна!
Черният жезъл се търкулна от десницата на краля и изтропа на плочките. Той се разкърши бавно, като човек, вдървен от дълго привеждане над някакъв монотонен труд. Възправи се висок и снажен, а щом погледна към разчистеното небе, синева изпълни очите му.
— Мрачни сънища ме мъчеха напоследък — изрече той, — ала сега се чувствам като новороден. Жалко, че не дойде по-рано, Гандалф. Боя се, че вече си закъснял и идваш само да видиш сетните дни на моя род. Не ще се извисява за дълго мощната стена, изградена от Брего, син на Еорл. Огън ще погълне високия трон. Що можем да сторим?
— Много — каза Гандалф. — Но първо прати да доведат Еомер. Правилно ли се досещам, че си го затворил според съвета на Грима, когото всички освен теб наричат Змийския език?
— Вярно — каза Теоден. — Той се разбунтува против волята ми и в самия дворец заплаши Грима със смърт.
— Човек може да те обича и въпреки това да не обича нито Грима, нито съветите му — възрази Гандалф.
— Може би. Ще сторя каквото молиш. Повикайте Хама. Щом се оказа несигурен привратник, нека сега да стане вестоносец. Виновен да доведе виновния на съд — каза Теоден и гласът му бе суров, ала той погледна Гандалф с усмивка и при това безброй угрижени бръчки изчезнаха, за да не се завърнат вече.
Когато Хама бе повикан и изтича със заръката, Гандалф отведе Теоден до каменната пейка и седна пред краля на най-горното стъпало. Арагорн и другарите му стояха наблизо.
— Няма време да ти разкажа всичко, което би трябвало да чуеш — каза Гандалф. — Ала ако надеждата ми не е била напразна, не след дълго ще дойде час да заговоря по-нашироко. Гледай! Дебне те по-страшна заплаха, отколкото дори коварният шепот на Змийския език би могъл да изтъче в сънищата ти. Но виж! Вече не сънуваш. Ти живееш. Гондор и Рохан не са сами. Несметна е силата на врага, ала той не подозира къде е нашата надежда.
Гандалф заговори бързо. Гласът му бе тих и потаен и никой освен краля не дочу словата му. Но след всяка дума светлината в очите на Теоден засилваше все по-ярко, и накрая той се изправи в пълен ръст. Гандалф застана до него и двамата се взряха от възвишението към изтока.
— И наистина — изрече Гандалф високо, — там е нашата надежда, където са и най-големите ни страхове. Съдбата все още виси на косъм. Ала надеждата ще оцелее, стига само за малко да устоим непокорени.
Останалите също обърнаха взор на изток. В далечината, отвъд делящите ги необятни равнини, очите им опряха в пределите на видимото, а страхове и надежди отнесоха мислите им по-нататък, зад мрачните планини — към Страната на Сянката. Къде ли бе сега Носителят на Пръстена? Колко тънък бе наистина косъмът, на който висеше съдбата! Леголас напрегна зоркия си поглед и му се стори, че долавя бял проблясък — може би в далечината слънчев лъч играеше по високото острие на Стражевата кула. А още по-далеч, на неизмерно разстояние и все пак с несъмнена заплаха, потрепваше огнено езиче.
Теоден бавно седна, сякаш въпреки волята на Гандалф умората все още се бореше да го овладее. Обърна се и огледа величествения си дворец.
— Уви! — каза той. — Отредено било тия черни дни да ме сполетят на стари години вместо покоя, който съм заслужил. Уви за храбреца Боромир! Младите загиват, а съсухрените старци остават.
И той обгърна коленете си със сбръчкани ръце.
— Пръстите ти лесно ще си припомнят древната сила, щом стиснат дръжката на меч — каза Гандалф.