Теоден се изправи и посегна към пояса си; ала там не висеше меч.
— Къде ли го е забутал Грима? — промърмори той.
— Вземи този, скъпи господарю! — изрече ясен глас. — Той винаги е служил само на теб.
Двама мъже се бяха изкачили тихо по стълбата и сега стояха само на няколко стъпала от върха. Единият бе Еомер. Нямаше ни шлем на главата, ни ризница на гърдите, ала в ръката си стискаше гол меч и като коленичи, подаде дръжката на господаря си.
— Как така? — строго запита Теоден.
Той се обърна към Еомер и всички смаяно изгледаха гордо изправения крал. Къде бе старецът, който до неотдавна се свиваше на престола или едва креташе, подпрян на бастун?
— Аз го направих, господарю — отвърна разтрепераният Хама. — Разбрах, че трябва да освободя Еомер. Такава радост обзе сърцето ми, че може и да съм сбъркал. Но щом като отново бе свободен и е Воевода на Пределите, изпълних молбата да донеса меча му.
— За да го положа в нозете ти, господарю — добави Еомер.
В краткия, безмълвен миг Теоден сведе очи към коленичилия пред него Еомер. Никой не помръдваше.
— Няма ли да вземеш меча? — запита Гандалф.
Теоден бавно протегна ръка. На присъстващите им се стори, че щом пръстите докоснаха дръжката, твърдост и сила се завърнаха в крехката старческа десница. Изведнъж той вдигна меча и го завъртя из въздуха сред блясък и свистене. Сетне нададе мощен вик. Ясно се понесе гласът му, запял на рохански език бойния призив:
Мислейки, че ги призовават, стражниците се втурнаха нагоре по стълбата. Те смаяно изгледаха своя владетел, сетне като един изтеглиха мечовете си и ги положиха в нозете му.
— Заповядвай! — изрекоха те.
— Весту Теоден хал! — извика Еомер. — Каква радост е да те видим отново такъв, какъвто беше. И нека вече никой не казва, Гандалф, че носиш само скръб!
— Вземи си меча, Еомер, сестрин сине мой! — каза кралят. — Хама, бягай да потърсиш моя! Грима го съхраняваше. Доведи и него. А ти, Гандалф, казваше, че можеш да дадеш съвет, ако желая да го изслушам. Какво ще ме посъветваш?
— Ти вече сам реши — отвърна Гандалф. — Да се довериш на Еомер, а не на човек с коварни замисли. Да отхвърлиш печал и страх. Да пристъпиш към дела. Всеки, що може да се държи в седлото, незабавно да потегли на запад, както те посъветва Еомер — първо трябва да се справим със заплахата откъм Саруман, докато още имаме време. Ако загинем, ще дойде краят. Ако успеем — ще се обърнем към следващата задача. А дотогава всички, които остават от народа ти, жени, деца и старци, да избягат в планинските убежища. Не сте ли ги изградили тъкмо за такива черни дни? Нека да вземат запаси, ала да не се бавят и да не се товарят със съкровища, били те големи или малки. Става дума за живота им.
— Добър ми се струва този съвет — каза Теоден. — Нека се приготви народът. Но вие, гости мои… вярно казваше, Гандалф, позападнала е любезността в моя дворец. Препускали сте цяла нощ, а вече и утрото отминава. Не сте видели ни сън, ни трапеза. Да се приготвят гостните покои — там ще отпочинете подир трапезата.
— Не, владетелю — каза Арагорн. — Няма покой за морните. Роханското войнство трябва да потегли днес и с него ще препуснем ние — секира, меч и лък. Не сме ги донесли, за да почиват край стената ти, Владетелю на Пределите. Пък и аз обещах на Еомер, че мечовете ни ще заблестят заедно.
— Сега наистина можем да се надяваме на победа! — възкликна Еомер.
— Да се надяваме, да — каза Гандалф. — Но Исенгард е могъщ. А и други заплахи се задават все по-наблизо. Не се бави, Теоден. Щом потеглим, тутакси отведи своя народ към твърдината Черноден сред хълмовете!
— О, не, Гандалф! — възрази кралят. — Ти дори не знаеш какъв изкусен целител си. Не ще те послушам. Аз сам ще тръгна на рат и ако ми е писано — ще падна на бойното поле. Така сънят ми ще е по-спокоен.
— Тогава дори и гибелта на Рохан би се прославила в песни — каза Арагорн.
Край тях стражниците задрънкаха с мечове и закрещяха:
— Владетелят на Пределите ще ни води! Напред, Еорлинги!
— Но ти не можеш да оставиш народа си без оръжие и без пастир — каза Гандалф. — Кой ще води хората, кой ще ги управлява вместо теб?
— Ще се погрижа за това, преди да тръгна — отговори Теоден. — Ето че идва съветникът ми.