В този миг Хама отново се появи откъм двореца. Подир него, свит между двама стражници, се задаваше Грима Змийския език. Лицето му бе пребледняло като платно. Очите му премигваха от слънцето. Хама коленичи и поднесе на Теоден дълъг меч в позлатена ножница, украсена със зелени скъпоценни камъни.
— Ето, господарю, верния ти меч Херугрим — каза той. — Намерихме го в сандъка му. С голяма неохота ни даде ключовете. Много други неща има там, изгубени от нашите хора.
— Лъжеш — обади се Змийския език. — А този меч ми бе поверен от самия господар.
— И сега той отново си го иска — каза Теоден. — Дразни ли те това?
— Как щяло, господарю! — възкликна Змийския език. — Та аз се грижа за теб и твоя род, доколкото ми позволяват силите. Но недей да се мориш, не пренапрягай мишците си. Остави други да се занимават с тия досадни гости. Трапезата вече те чака. Няма ли да похапнеш?
— Ще похапна — отвърна Теоден. — И нека приготвят на трапезата до мен места за моите гости. Днес ятото излита. Разпратете вестоносци! Нека свикат всички, що живеят по възвишенията! Всеки мъж и укрепнал юноша, годен да носи оръжие, всички, що имат коне, да чакат на седло край портите, преди да е отминал вторият час подир пладне!
— Мили господарю! — викна Змийския език. — Сбъдват се страховете ми. Тоя чародей те е оплел в магиите си. Никой ли не ще остане да пази Златния замък на твоите прадеди и всичките ти съкровища? Никой ли няма да охранява Владетеля на Пределите?
— Ако това е магия — каза Теоден, — то тя ми се струва по-здравословна от твоя шепот. От твоите церове малко оставаше да проходя на четири крака като добиче. Не, никой не ще остане, дори и Грима. И Грима ще препусне на бой. Бягай! Имаш още време да изчистиш ръждата от меча си!
— Благодаря, господарю! — изхленчи Змийския език и се провлачи по земята. — Съжали стареца, изхабил силите си за твое благо. Не ме отпращай от себе си! Аз поне ще стоя край теб, когато всички други си заминат. Не отпращай верния си Грима!
— Жал ми е за теб — каза Теоден. — И не те отпращам. Аз сам потеглям на бой с мъжете си. Предлагам ти да дойдеш с мен и да докажеш верността си.
Змийския език се озърна към обкръжилите го лица. В очите му блестеше дивият поглед на звяр, търсещ пролука в пръстен от врагове. Той облиза устни с дълъг белезникав език.
— Трябваше да очакваме подобна решителност от един владетел от Еорловия род, колкото и да е стар. Но който наистина го обича, би опазил залеза на годините му. Ала виждам, че съм дошъл твърде късно. Вече са го убедили други, за които навярно не ще е тъй скръбна гибелта на господаря ми. Ако не мога да се преборя със стореното, чуй поне това, господарю! Трябва да оставиш в Едорас някого, който да познава мислите ти и да почита твоята воля. Назначи верен управник. Остави своя съветник Грима да движи делата, додето се завърнеш… от все сърце се моля да те видим пак, макар че никой разумен човек не би се надявал.
Еомер се разсмя.
— А ако тази молба не те отърве от сраженията, благородни ми Змийски език, коя ли не тъй почетна длъжност ще приемеш? Може би да носиш торба с храна към планините… ако има кой да ти я повери?
— Не, Еомер, ти не разбираш докрай замислите на уважаемия Змийски език — каза Гандалф, обръщайки проницателен взор към предателя. — Той е лукав и дързък. Дори в този миг играе на зарове с опасността и спечели едно хвърляне. Отне цели часове от безценното ми време. Долу, змийска твар! — изрева той изведнъж със страховит глас. — По корем! Откога ти плаща Саруман? Каква награда ти обеща? Когато всички загинат, да получиш своя дял от съкровището и жената, която желаеш? Отдавна я гледаш изпод вежди и се влачиш по петите й.
Еомер сграбчи меча.
— Така си и знаех — изръмжа той. — Затова щях да го заколя, забравяйки дворцовите закони. Ала има и други причини.
Той пристъпи напред, но Гандалф го задържа.
— Вече нищо не заплашва Еовин — каза той. — Но ти, Змийски език, стори каквото можа за истинския си господар. Най-сетне заслужи награда. Ала Саруман е свикнал да пренебрегва сделките. Бих те посъветвал да побързаш да му напомниш, иначе, току-виж, забравил вярната ти служба.
— Лъжеш — каза Змийския език.
— Прекалено често и лесно излита от устните ти тая дума — отвърна Гандалф. — Не лъжа. Виж змията, Теоден! Опасно ще е да я вземеш със себе си, не можеш и да я оставиш тук. Право ще е да я съсечеш, ала това създание невинаги е било такова. Някога е било човек и ти е служило по свой начин. Дай му кон и го отпрати незабавно накъдето пожелае. Съди го по избора.