Много по-късно и все пак в незапомнени времена по бреговете на Великата река, недалеч от Дивите земи, живял древен народ — сръчен и кротък. Предполагам, че са били от рода на хобитите — близки сродници с прадедите на Запасливците, защото обичали Реката и често плували в нея или плетели тръстикови лодчици. Сред тях едно семейство било заслужило голямо уважение със своята многочисленост и заможност. Ръководела го бабата на рода — строга, мъдра и посветена в древните знания. Най-любопитен и чудат в семейството бил Смеагол. Той се интересувал от корена и началото на всяко нещо, гмуркал се из дълбоките вирове, ровел под дърветата и храстите, дълбаел зелените могили, докато накрая престанал да вдига очи към върховете на хълмовете, листата на дърветата и разцъфналите цветя — главата и очите му се привели надолу.
Той имал приятел на име Деагол — подобен нему, с по-остър взор, но не тъй бърз и силен. Веднъж двамата взели лодка и се спуснали до Перуникови поля, където имало големи ливади с перуники и цъфнали тръстики. Там Смеагол слязъл и отишъл да тършува из подмолите, а Деагол останал в лодката да лови риба. Не щеш ли, една едра риба захапала въдицата и преди да се усети, той се озовал във водата, чак на дъното. Тогава пуснал пръчката, защото му се сторило, че зърнал нещо да блести. Задържал дъх и го сграбчил.
Плюейки вода, с водорасли в косата и шепа тиня в ръката, той изскочил и заплувал към брега. Гледай ти! Когато отмил тинята, в дланта му лежал прекрасен златен пръстен; сърцето му се възрадвало, като гледал как сияе и бляска на слънцето. Но Смеагол го наблюдавал, скрит зад едно дърво, и тихичко се приближил изотзад, докато Деагол се любувал на пръстена.
— Деагол, любими, дай ми това — изрекъл Смеагол през рамото на приятеля си.
— Защо? — попитал Деагол.
— Защото днес имам рожден ден, любими, и много го искам — отвърнал Смеагол.
— Не ме интересува — рекъл Деагол. — Дадох ти вече подарък, и то по-скъп, отколкото можех да си позволя. Аз намерих това, мое си е.
— О, тъй ли било, любими? — казал Смеагол, стиснал Деагол за гърлото и го удушил, защото златото изглеждало тъй ярко и красиво. После надянал пръстена.
Никой не узнал какво се случило с Деагол — той загинал далеч от къщи и трупът му бил хитроумно потулен. Смеагол се завърнал сам и разбрал, че никой от рода не може да го види, докато носи пръстена. Много се зарадвал на това и го укрил от другите. Така започнал да узнава тайни и да ги използва за нечисти и зловредни цели. Широко разтворил очи и уши за всичко, с което можел да причини болка. Пръстенът му дал всевластие по неговата дребна мярка. Нищо чудно, че скоро станал крайно нежелан и всичките му роднини го отбягвали (когато се виждал). Те го ритали, а той им хапел краката. Свикнал да краде, да мърмори в движение и да гълголи. Затова го нарекли Ам-гъл, проклели го и му рекли да се маха надалеч; за да има мир, баба му го изгонила от рода и от своята дупка.
Той бродел сам-самичък, поплаквал, че светът е тъй жесток, и се изкачвал нагоре по Реката. Накрая стигнал до поток, струящ от планините, и тръгнал край него. С невидими пръсти ловял риби в дълбоките вирове и ги дъвчел сурови. Един ден било много горещо и както се навеждал над вира, усетил опарване по тила, а от водата някаква светлина болезнено заслепила влажните му очи. Зачудил се какво ли е това, защото почти бил забравил Слънцето. Тогава за сетен път погледнал нагоре и размахал юмрук срещу него.
Но както навеждал очи, зърнал напред върховете на Мъгливите планини, откъдето извирал потокът. И изведнъж помислил: „хладно и сенчесто ще да е под тия планини. Слънцето няма да ме гледа там. Има ли нещо по-велико от недрата на планините? Там трябва да са заровени тайни, неразкрити откак свят светува.“ И тъй, взел да се катери нощем из чукарите и открил пещерата, от която извирал тъмният поток; пролазил като червей в сърцето на хълмовете и вече никой не чул за него. Пръстенът го последвал в сенките и дори създателят му, когато отново започнал да набира сили, не успял да узнае нищо.