— Привет, Гимли, сине на Глоин! — подвикна той. — Нямах време да се науча на благи приказки под пердаха ти, както ми бе обещал. Дали да не отложим спора? Вече никога не ще спомена със зло Горската Владетелка.
— Засега ще забравя гнева си, Еомер, сине на Еомунд — каза Гимли, — но ако някога ти се удаде да видиш с очи Владетелката Галадриел, тогава ще я признаеш за най-прекрасна — или край на приятелството ни.
— Тъй да бъде! — каза Еомер. — Но дотогава те моля да ми простиш и в знак на прошка да яздиш с мен. Гандалф ще бъде начело с Владетеля на Пределите, но ако искаш, моят кон Пламоног ще носи и двама ни.
— Благодаря от все сърце — отвърна Гимли с явно задоволство. — С радост ще те придружа, ако моят другар Леголас може да язди до нас.
— Така и ще бъде — каза Еомер. — Леголас отляво, Арагорн отдясно и никой не ще дръзне да се изпречи отпред!
— Къде е Сенкогрив? — запита Гандалф.
— Бясно препуска из степта — отвърнаха от тълпата. — Не дава никой да го пипне. Ето го там, край брода, носи се като сянка из върбите.
Гандалф изсвири и гръмко призова жребеца по име. Макар и далече, Сенкогрив наостри уши, изцвили и се понесе към войската като стрела.
— Така би се явил дъхът на Западния вятър, ако някога реши да си избере тяло — каза Еомер, гледайки как могъщият жребец препуска нагоре, докато не спря пред вълшебника.
— Подаръкът, изглежда, сам е избрал притежателя си — каза Теоден. — Но слушайте всички! Тук, пред вас, обявявам своя гост Гандалф Сивоплащ за най-мъдър от съветниците, най-желан сред пришълците, благородник на Пределите и вожд на Еорлингите, додето трае нашият род; подарявам му Сенкогрив, принц на конете.
— Благодаря ти, кралю Теоден — изрече Гандалф.
После изведнъж отметна сивия си плащ, захвърли шапката и скочи на седлото. Нямаше нито шлем, нито ризница. Снежнобялата му коса се вееше свободно по вятъра, бялата дреха сияеше ослепително под слънцето.
— Гледайте Белия конник! — извика Арагорн и всички подеха думите му.
— Нашият крал и Белия конник! — крещеше народът. — Напред, Еорлинги!
Отекнаха тръби. Конете цвилеха и се надигаха на задни крака. Копия зазвъняха по щитове. Сетне кралят вдигна ръка и последната армия на Рохан препусна устремно и гръмовно към Запада като внезапно връхлитащ ураган.
Застанала сама и неподвижна пред прага на замлъкналия замък, Еовин видя копията им да блестят далече в равнината.
Глава 7
Шлемово усое
Когато потеглиха от Едорас, слънцето вече клонеше на запад и грееше в очите им, обвивайки в златна омара хълмистите равнини на Рохан. На северозапад в подножието на Белите планини се виеше утъпкан път и войската пое по него — ту се изкачваха, ту слизаха из зелените степи и често прегазваха бродовете на малки, бързи потоци. Далече напред и вдясно се извисяваха Мъгливите планини; и с всяка измината миля израстваха все по-високи и по-мрачни. Отпред слънцето бавно залезе. Отзад се зададе нощта.
Бойците препускаха. Нуждата ги гонеше. От страх да не закъснеят, те се носеха с пълна скорост и само нарядко спираха. Бързи и издръжливи бяха роханските вихрогони, ала ги чакаше дълъг път. Четиридесет и повече левги по птичи полет имаше от Едорас до бродовете на Исен, където се надяваха да намерят кралските бойци, удържащи войските на Саруман.
Нощта ги обгърна. Най-после спряха на стан. Бяха яздили около пет часа и вече се намираха далеч из западната равнина, ала още не бяха изминали половината път. Оформиха лагера на широк кръг под звездното небе и растящата луна. Не накладоха огньове, защото не бяха сигурни по тия места; ала поставиха наоколо пръстен от конни стражи, а разузнавачите препуснаха далече напред, прелитайки като сенки из гънките на местността. Нощта бавно отмина без вести или тревога. Призори роговете затръбиха и след час войската отново бе на път.
В небето още нямаше облаци, но въздухът бе натежал; времето бе топло за сезона. Слънцето изгря мъгливо, а подир него бавно се надигна мрак, като че от изтока се задаваше жестока буря. А друг мрак сякаш надвисваше далече на северозапад над подножието на Мъгливите планини — от Долината на магьосника бавно се спускаха сенки.