Гандалф поизостана и се изравни с Леголас и Еомер.
— Леголас, твоята прекрасен род те е дарил със зорки очи, които на цяла левга могат да различат врабче от сипка — каза вълшебникът. — Виждаш ли нещо накъм Исенгард?
— Много мили са дотам — отвърна Леголас, гледайки нататък изпод дългата си длан. — Виждам мрак. Из него се движат силуети, огромни силуети далече покрай реката; но кои са, не мога да разбера. Не е мъгла или облак това, що засенчва взора ми — нечия воля е разстлала сенчест воал над земите и той бавно се спуска по течението. Сякаш здрачът, събран под безбройни дървета, тече надолу по хълмовете.
— А подир нас се задава бурята на Мордор — каза Гандалф. — Черна ще е нощта.
Напредваше вторият ден на похода и въздухът все повече натежаваше. След пладне взеха да ги застигат черни облаци — мрачен балдахин, поръбен с развълнувани грамади, из които припламваха ослепителни мълнии. Кървавочервеното слънце залезе сред дим и мъгла. Сетните лъчи увенчаха с пламъчета копията на Конниците и лиснаха жарава по стръмните върхове на Трихирн — сега се намираха съвсем близо до най-северното разклонение на Белите планини, три назъбени върха, загледани към залеза. Сред последните червени отблясъци челните бойци съзряха черно петънце, конник, препускащ насреща. Спряха да го изчакат.
Той дойде — морен мъж със смачкан шлем и разцепен щит. Бавно слезе от коня и постоя задъхан. Най-сетне заговори.
— Тук ли е Еомер? — запита той. — Най-сетне идвате, но твърде късно и с твърде малки сили. Зле тръгнаха нещата, откакто загина Теодред. Вчера отстъпихме отвъд Исен с тежки загуби; мнозина паднаха при пресичането. А през нощта нови войски връхлетяха през реката към лагера ни. Сигурно целият Исенгард е изпразнен; Саруман е въоръжил дивите планинци и овчарите от страната Дун отвъд реките и ги е насъскал против нас. Заляха ни като порой. Защитата рухна. Еркенбранд от Западния предел отстъпи с хората, които бе успял да събере, към крепостта си в Шлемово усое. Останалите се пръснаха. Къде е Еомер? Кажете му, че напред няма надежда. Нека се завърне в Едорас, преди да са го изпреварили вълците от Исенгард.
Досега Теоден бе слушал мълчаливо, прикрит от погледа на боеца зад своята стража; сега излезе с коня си напред.
— Хайде, застани пред мен, Кеорл! — каза той. — Ето ме. Последната армия на Еорлингите тръгна на бран. Не ще се завърна без бой.
Лицето на човека просветля от радост и удивление. Той изправи плещи. Сетне коленичи, протягайки нащърбения си меч към краля.
— Заповядай, господарю! — извика той. — И ми прости! Мислех…
— Мислеше, че съм останал в Медуселд, прегърбен като старо дърво под зимния сняг. Тъй бе, когато потегли на бой. Но западен вятър разтърси клоните — изрече Теоден. — Дайте на този човек отпочинал кон! Да препуснем на помощ на Еркенбранд!
Докато Теоден говореше, Гандалф се бе отдалечил напред и стоеше сам, гледайки на север към Исенгард и на запад към залеза. След малко се завърна.
— Препускай, Теоден! — каза той. — Препускай към Шлемово усое! Не отивай към Бродовете на Исен и не се бави из равнината! Засега ще трябва да те напусна. Имам неотложна задача и Сенкогрив ще ме отнесе надалеч. — И като се обърна към Арагорн, Еомер и мъжете от кралския двор, извика: — Пазете добре Владетеля на Пределите, докато се завърна. Чакайте ме на Шлемова порта! Сбогом!
Той пошепна нещо на ухото на Сенкогрив и мощният жребец се понесе като стрела. Изчезна мигом — сребърен отблясък сред залеза, вятър по тревата, сянка, що лети и се губи от поглед. Снежногрив изцвили и се надигна на задни крака. Искаше да ги последва. Ала само крилата птица би могла да ги догони.
— Какво ли значи това? — обърна се един от стражите към Хама.
— Че Гандалф Сивоплащ трябва да бърза — отвърна Хама. — Вечно броди той и винаги идва нечакан.
— Ако Змийския език беше тука, лесно щеше да обясни всичко.
— Вярно — съгласи се Хама, — но лично аз бих изчакал, докато отново не видя Гандалф.
— Може дълго да чакаш — каза другият.
Войската изостави пътя за Бродовете на Исен и се отклони на юг. Падна нощ, а те продължаваха да препускат. Наближиха хълмовете, ала високите върхове на Трихирн вече се губеха в тъмнеещото небе. На няколко мили пред тях, в отсрещния край на Западната долина, имаше зелена котловина, широк пролом между планините, от който започваше една клисура сред хълмовете. Местните жители я наричаха Шлемово усое в памет на героя от древните войни, който намерил убежище тук. Все по-дълбока и тясна се виеше тя на юг под сянката на Трихирн, докато от двете й страни не се издигнеха, закривайки слънцето, могъщи зъбери, по които се мяркаха само призрачните сенки на гарвани.