Времето бавно отминаваше. Далече из долината догаряха разпръснати пожарища. Сега армиите на Исенгард напредваха мълчаливо. Факлите им се виеха в колони из котловината.
Внезапно откъм Вала се раздадоха крясъци и писъци, отекнаха яростни бойни викове. Пламтящи главни се появиха по нанагорнището и се струпаха край пролома. Сетне се разпръснаха и изчезнаха. Конниците долетяха в галоп през ливадата и се изкачиха по насипа към портите на Рогоскал. Ариергардът на западняците бе отблъснат назад.
— Врагът е наблизо! — съобщиха те. — Бихме се до последната стрела и запълнихме рова с орки. Но това не ще ги удържи за дълго. На много места те вече пъплят по Вала като мравуняк. Но поне ги научихме да не носят факли.
Минаваше полунощ. Небето бе черно и натежалият неподвижен въздух вещаеше буря. Изведнъж ослепителен блясък процепи облаците. Разклонена мълния се стовари над източните хълмове. В един застинал миг стражите по стената съзряха сред бялата светлина цялото пространство от крепостта до Вала — то вреше и гъмжеше от черни фигури, някои тантурести и набити, други високи и зловещи, с островърхи шлемове и черни щитове. Още стотици и стотици преливаха над Вала и през пролома. От зъбер до зъбер черният прилив прииждаше към стената. Из долината тътнеше гръмотевица. Заплющя порой.
Стрели засвистяха като дъжд над бойниците и с тропот и звън се изсипаха по камъните. Някои улучиха целта си. Атаката на Шлемово усое бе започнала, но отвътре не долиташе нито звук; нито една стрела не излетя в отговор.
Нападащата армия спря, смутена от безмълвната заплаха на канари и стени. Отново и отново мълнии раздираха мрака. Сетне орките нададоха вой, размахаха копия и мечове и пратиха облаци от стрели към всеки, който се покажеше на бойниците; а мъжете от Пределите гледаха смаяно и сякаш виждаха безкрайно поле от черно жито, люшнато от вихъра на войната, и по всеки клас блестяха бодливи светлинки.
Отекнаха медни тръби. Враговете се втурнаха напред — едни против Усоева стена, други към пътя и насипа, водещ към портата на Рогоскал. Там се бяха струпали най-огромните орки и дивите мъже от бърдата на страната Дун. За миг се поколебаха, после продължиха напред. Мълниите бляскаха и по всеки шлем и щит се виждаше изрисувана зловещата ръка на Исенгард. Достигнаха върха на канарата, връхлетяха към портата.
И най-после долетя отговорът — посрещна ги буря от стрели и град от камъни. Редиците се олюляха, разкъсаха се и хукнаха назад; после пак нападнаха, разкъсаха се и отново връхлетяха; и като прииждащо море всеки път спираха малко по-нагоре. Отново засвириха тръби и тълпа от ревящи мъже се втурна напред. Те държаха широките щитове над главите си като покрив, а помежду си носеха два грамадни дървесни дънера. Зад тях се трупаха орки стрелци и сипеха порой от смъртоносни остриета по всеки, що се покажеше с лък над стената. Люшнати от яки ръце, дънерите блъснаха дървените порти със съкрушителен трясък. Паднеше ли някой, смазан от запокитен камък, двамина други изскачаха на мястото му. Грамадните стволове се люшкаха и трошаха отново и отново.
Еомер и Арагорн стояха един до друг на Усоева стена. Те чуха ревящите гласове и тътена на дънерите; после във внезапния проблясък на мълния съзряха заплахата пред портата.
— Ела! — каза Арагорн. — Дошъл е часът заедно да изтеглим мечовете!
Стремглаво като горски пожар се втурнаха те по стената, нагоре по стъпалата и минаха във външния двор над Канарата. Тичешком събраха шепа храбри мечоносци. В западния ъгъл, където крепостната стена се сливаше със зъбера, имаше малка вратичка. От този край между стената и отвесния ръб на Канарата се виеше тясна пътека. Еомер и Арагорн изскочиха през вратичката рамо до рамо, а бойците ги следваха плътно. Като един излетяха мечовете им от ножниците.
— Гутвине! — извика Еомер. — Гутвине за Пределите!
— Андурил! — викна Арагорн. — Андурил за Дунеданците!
Атакувайки отстранихте се нахвърлиха върху дивите мъже, Андурил се надигаше и падаше, облян от бял пламък. От стената и кулата долетя вик:
— Андурил! Андурил излиза на бой! Мечът, що беше строшен, сияе отново!
Ужасени, разрушителите захвърлиха дънерите и удариха на бяг; но сякаш мълния разкъса стените от щитове и те бяха пометени, съсечени или запокитени от Канарата към скалистото русло на ручея. Орките стрелци опънаха безредно лъковете си, после хукнаха назад.