С този вик той се втурна от Канарата надолу по стълбата и мнозина мъже от Западния предел го последваха.
Атаката бе тъй стръвна и внезапна, че орките отстъпиха пред тях. Не след дълго бяха заклещени в теснините на клисурата и съсечени или изблъскани към дълбините на Усоето, където, крещейки, рухнаха пред пазачите на потайните пещери.
— Двадесет и един! — викна Гимли. Той завъртя секирата с две ръце и покоси в нозете си последния орк. — Сега пак изпреварих уважаемия Леголас.
— Трябва да запушим пътя на тия плъхове — каза Гамлинг. — Разправят, че джуджетата били прочути майстори каменари. Помогни ни, уважаеми!
— Ние не дяламе камъните с бойни секири или с нокти — отвърна Гимли. — Но ще помогна както мога.
Събраха колкото камъни и отломки им попаднаха подръка и под ръководството на Гимли западняците задръстиха вътрешния край на водостока, докато не остана само тесен преливник. Придошъл от пороя, Усоевият ручей кипна, развълнува се в преграденото си корито и бавно се разля на хладни езерца от зъбер до зъбер.
— Горе ще е по-сухо! — каза Гимли. — Ела, Гамлинг, дай да видим какво става по стената!
Той се изкачи нагоре и откри Леголас да стои до Арагорн и Еомер. Елфът остреше дългия си кинжал. След провала на опита за проникване през канала бе настъпило кратко затишие.
— Двадесет и един! — каза Гимли.
— Добре! — рече Леголас. — Но моята бройка вече е две дузини. Тук имахме ръкопашен бой.
Еомер и Арагорн морно се подпираха на мечовете си. Наляво, по Канарата, отново прогърмяха трясъците и глъчката на боя. Но Рогоскал още се държеше като остров сред морето. Портите лежаха строшени; ала враг още не бе преминал през барикадата от греди и камъни зад тях.
Арагорн се взря към бледите звезди и луната, която потъваше зад хълмовете западно от долината.
— Нощта е дълга като година — каза той. — Колко ли ще се бави денят?
— Зората наближава — отвърна Гамлинг, който се бе изкачил до него. — Ала боя се, че тя не ще ни помогне.
— И все пак зората е вечната човешка надежда — каза Арагорн.
— Но тия твари от Исенгард, тия полуорки и хора гоблини, създадени от черната премъдрост на Саруман, няма да се изплашат от слънцето — каза Гамлинг. — Нито пък дивите мъже от хълмовете. Не чуваш ли гласовете им?
— Чувам ги — каза Еомер, — но за ушите ми това са само птичи крясъци и зверски рев.
— Ала мнозина крещят на езика на страната Дун — каза Гамлинг. — Познавам го. Това е древно човешко наречие и едно време го говореха из много от западните долини на Пределите. Слушай! Те ни мразят и са доволни; съдбата ни им се струва несъмнена. „Кралят, кралят! — крещят те. — Ще хванем техния крал. Смърт на Форгойлите! Смърт на сламените глави! Смърт на крадците от Севера!“ С такива имена ни наричат. За половин хилядолетие не са забравили недоволството си, че гондорските крале дали Пределите на Еорл Млади и сключили съюз с него. Саруман е разпалил тая стара омраза. А разбунят ли се, те са свиреп народ. Сега не ще отстъпят ни денем, ни нощем, додето не пленят Теоден или самите те не рухнат съсечени.
— И въпреки това денят ще ми донесе надежда — каза Арагорн. — Не е ли казано, че враг никога не е превземал Рогоскал, ако има мъже да го защитават?
— Тъй пеят менестрелите — отвърна Еомер.
— Тогава да го браним и да се надяваме! — рече Арагорн.
Преди да довърши, отекнаха тръби. После се раздаде трясък и избухнаха пламъци и дим. Пенливите води на Усоевия ручей със свистене рукнаха навън — вече нищо не ги удържаше, в стената бе избита зееща дупка. През нея нахлуваше рояк от черни фигури.
— Пъклена магия на Саруман! — извика Арагорн. — Докато си приказвахме, те пак са пропълзели по водостока и са подпалили огъня на Ортанк под нозете ни.
С рев: Елендил, Елендил!, той се хвърли надолу към пролома, но в същия миг стотици стълби се издигнаха към бойниците. Последният щурм връхлетя над стената и под нея като черен прилив по пясъчна дюна. Защитата бе пометена. Отблъснати все по-назад и по-назад в Усоето, някои от конниците загиваха и се сражаваха, отстъпвайки крачка по крачка към пещерите. Други си пробиха път към крепостта.
Широка стълба се изкачваше от Усоето до Канарата и западната портичка на Рогоскал. На първите стъпала бе застанал Арагорн. Андурил продължаваше да блести в ръцете му и ужасът от меча задържаше врага, докато всички, които бяха успели да се доберат до стълбата, не отминаха към портичката. На по-горните стъпала бе коленичил Леголас. Лъкът му бе обтегнат, но му оставаше само една случайно намерена стрела и сега той се взираше, готов да застреля първия орк, който би дръзнал да наближи стълбата.